— Както вече казах, ти си лъжлив негодник! Баща и майка на лъжата! Пак си направил поредния си мръсен номер! Историята в Годстоу…
Дьо Краон широко разтвори очи с израз на лицемерна невинност. Корбет забеляза колко бездушен беше погледът му. Физически беше безличен, но в него се усещаше някакво лукаво, злобно присъствие. Затова реши да го изпита.
— Но нещата в Годстоу не се получиха, както ги мислеше, нали?
— Какво, за Бога, искаш да кажеш?
Корбет се завъртя на пета и се върна до вратата.
— Искам да кажа, скъпи ми французино, че аз знам истината. И че твоят шпионин те е подвел. Платил си, драги ми мосю, за куп лъжи. — Корбет отвори вратата. — Но за сметка на това — подхвърли той гневно през рамо — точно това заслужаваш.
Корбет се промъкна през вратата. Зад него маската на дьо Краон беше паднала. Устните му беззвучно се движеха, сякаш изброяваше какво би направил с Корбет, ако му падне в ръцете. В това време писарят се спусна бързо по стълбите и излезе на двора, където го чакаха Ранулф и Малтоут. Слугата му се опитваше да покаже на младежа как се държи кама и писарят поклати глава удивен. През целия си живот не беше виждал толкова тромав и опасен за себе си човек като Малтоут с оръжие в ръка. Въпреки това добродушното селянче, което разбираше само от коне, му допадаше.
Качиха се на конете и поеха по пътя към селото. Корбет подуши сладкия хладен въздух. Есента бе дошла. Мейв трябваше да се погрижи за хамбарите, за клането на добитъка, изсушаването, осоляването и опушването на месото, което трябваше да се запази за дългите зимни месеци. Есента се бе промъкнала като крадец, обагряйки природата в ярко оранжево, златисто, ръждиво и тъмночервено. Около слънцето имаше златист ореол. Избуялите пищни поля се радваха на последните слънчеви лъчи, преди да ги скове студът.
Минаха покрай стар кон, теглещ каруца, пълна с ябълки, но каруцарят изобщо не им обърна внимание. Върху каруцата, полегнало върху меки възглавници, лежеше задрямало момче с отрязани над коленете панталони. След един завой ездачите влязоха в селото. Спряха, когато дочуха сребристите звуци на звънче и взирайки се през дърветата, съзряха процесия от селяни да върви из полето. Пред свещеника един селянин носеше кръста, придружаван от две малки момчета — едното звънеше с камбанката, другото размахваше кадилница. Корбет долови ухание на тамян. Гледаше как свещеникът, със стъкленица светена вода в едната ръка и жезъл в другата, благославя незасетите поля. Корбет осъзна, че наближаваше Архангеловден (В Англия празникът се чества на 29 септември — (Бел. ред.)) и свещеникът благославяше почвата и молеше за Божията помощ при сеитбата и отглеждането на следващата реколта.
Той влезе в селото, следван от Малтоут и Ранулф, които бъбреха за измамите на търговците на коне на пазара в Смитфийлд и как можеш да се предпазиш от тях. Писарят ги стави в „Бикът“, чиито тесни прозорци бяха покрити с черен креп в знак на траур по собственика. Неговият ковчег стоеше пред централния вход, нелепо кривнат върху дървените магарета. Около него няколко селяни пиеха прощални наздравици за своя другар и по вида им можеше да се съди, че са също толкова безчувствени, колкото и мъртвецът, когото оплакваха. Докато Ранулф и Малтоут останаха при конете и направиха тъжни физиономии, за да се присъединят към опечалените, Корбет премина през обсипаната с листа поляна и влезе в църковния двор. Седна на малка каменна пейка срещу къщата на свещеника, и продължи да си припомня срещата си с дьо Краон. Чу процесията да се завръща и след малко отец Рейнар излезе през страничната врата. Когато видя Корбет, той спря и изпъшка.
— Какво искаш, писарю?
— Да ти задам няколко въпроса, отче.
Свещеникът изду устни, отключи вратата на дома си и покани Корбет да го последва. Предложи му да седне и му поднесе чаша разредено вино. После седна срещу него.
— Имам си работа, мастър Корбет. Тялото на ханджията е в ковчега и трябва да бъде погребано, преди селяните да се напият толкова, че да го хвърлят в езерото. — Той леко се усмихна. — Беше добър бракониер, но лош кръчмар. Винаги разреждаше ейла, затова много от селяните смятат, че тялото му трябва да бъде погребано във вода. Сполучлив епитаф!
— Винаги ли е толкова опасно — рязко го прекъсна Корбет — нощно време около Годстоу?
Свещеникът вдигна рамене.
— Зависи. Той бракониерстваше в кралските гори.
— Ами другите двама? Младите пътници, убити и ограбени преди година и половина?
— Пътищата понякога са опасни.
— Ти видя ли телата им? Опиши ги.