Свещеникът рязко си пое дъх.
— Младежът едва ли беше по-възрастен от шестнайсет лета — с мургава кожа и черна коса. И неговото гърло беше прерязано. Нямаше бижута и беше гол-голеничък. Момичето трябва да е било малко по-голямо. И то беше мургаво. — Той направи пауза. — Приличаха на чужденци.
— Какво те кара да мислиш така? — попита Корбет.
— Цветът на кожата им. Освен това бяха добре гледани и това ме учуди.
— Какво искаш да кажеш?
— Ръцете на момичето бяха нежни и добре поддържани. Със сигурност не е вършила черна работа. Забелязах го, докато ги помазвах. Същото се отнася и за краката им. Нежни, без мазоли, сякаш винаги са носили обувки. Косата на горкото момиче беше сплъстена от кръв, но някога е била добре сресана и мазана с благовония. Чудех се как така една лейди от благородническо семейство ще изчезне и никой няма да я потърси.
Корбет си спомни надписа на кучешкия нашийник.
— Говори ли ти нещо фразата „Noli me tengere“? — попита той.
Отец Рейнар поклати глава и неспокойно се размърда на пейката.
— Сигурно имаш и други въпроси, мастър Корбет.
— Да, имам. — Писарят се вгледа в една точка над главата му.
— Е? — попита отец Рейнар.
— През нощта, когато лейди Елинор умря — започна Корбет, — си отишъл в Годстоу да помажеш тялото й.
Отец Рейнар кимна.
— А след това?
Корбет долови как предпазливо проблеснаха очите на свещеника.
— Върнах се обратно тук — промърмори той.
— Не, не си! — Отсече писарят. — Заел си кон от кръчмаря и си отишъл в Уудсток с новините.
— Нямам нищо общо с принца, нито с неговия содомит!
— О, не при принца — отвърна Корбет. — А при твоя добър приятел и благодетел мосю Амори дьо Краон, който ти е изпратил тайно съобщение, че е в двореца. Виждаш ли, отче — продължи Корбет, — преди известно време мосю дьо Краон се е опитал да получи достъп до Годстоу, но му отказали, затова потърсил някого, който да го държи в течение на събитията в манастира и по-специално за действията на лейди Елинор. Трябвал му човек, на който да може да се довери. Някой, който има достъп до манастира. Избрал теб.
Корбет забеляза, че лицето на свещеника беше пребледняло.
— Когато отказали да допуснат дьо Краон в манастира, той дошъл тук и ти предложил пари — злато и сребро за черквата и енориашите ти. И ти си ги приел. Не като подкуп — меко добави писарят, — а като дарение. В крайна сметка какво те засягат клюките за принца и неговите любовници? Прав съм, нали, отче?
Отец Рейнар сложи двете си ръце на масата и наведе глава.
— Е, отче?
— Прав си — призна свещеникът. — Онова, което казваш, е близо до истината. Дьо Краон беше щедър. Плащаше в злато, просто за да си бъбрим. — Той вдигна очи. — Ти познаваш бедността, писарю, познаваш и богатствата на манастира, разкоша на палата. Хората в тях пет пари не дават за нищо. Те не вярват в Бога. Дьо Краон не е по-добър, но поне ми даде злато. Не за мен — бързо добави той, — а за вдовиците, които трябва да хранят гладните си деца, за момчетата, които искат да се учат. Аз не съм предател.
Корбет почувства жал към него, но не се остави да бъде размекнат.
— Ако кралските войници или правниците от съда чуят за това — каза той, — ще те обявят за предател. Защото е измяна да общуваш с кралските врагове.
— Не съм шпионин, нито предател — каза свещеникът тихичко. — Виждал ли си жена, впрегната в плуга, да оре със съпруга си, защото нямат пари за кон или вол; докато бебето им лежи под някой храст, увито в парцали, смуче коричка и хленчи, защото е твърде слабо от глад, за да реве? — очите му проблеснаха гневно. — Ще ти кажа едно, писарю, един ден бедните ще се надигнат и ще поискат ужасна разплата. Кажи ми, какво би направил на мое място?
Корбет се приведе и сложи ръка върху лакътя му. Зарадва се, че отец Рейнар дори не трепна.
— Предполагам, че бих постъпил като теб. — Той отдръпна ръката си и отпи от разреденото вино. — Знам, че не си нито шпионин, нито предател, но дьо Краон е опасен. Той няма морал; не признава нито Бог, нито рицарски закон — нищо освен службата си при френския крал, който се смята за новия Карл Велики. Щом дьо Краон те е оплел в мрежите си, ти си в опасност, отче.
Свещеникът издаде неприличен звук и отмести очи.
— Отче, дьо Краон подозира, че знам кой му дава сведения. Той се бори с мен, затова е много вероятно да опита да те убие. Не се бой от краля, ще ти осигуря разрешения за свободно придвижване, но трябва да се скриеш за известно време. Не бива да оставаш тук.
Отец Рейнар поклати глава и вдигна поглед. В очите му проблясваха фанатични искри.
— Аз съм добър пастир — отвърна той, — а не наемник. Няма да избягам, само защото вълкът броди наоколо. — Той се усмихна и се отпусна. — Пък и не забравяй, Корбет, че съм бил войник.