Почувства тръпка на безпокойство. Телата, които бяха заровени в гроба под стария бряст — на кого бяха? Защо ги бяха убили така зверски и загадъчно? Изтри устата си с опакото на ръката. Какво е търсила една знатна дама в горите на Оксфордшър? Дали е идвала да посети някой приятел в университета или някой от градовете като Олтингдън? Но ако е така, защо никой не беше потърсил труповете? Или, може би, те са били свързани с Годстоу?
— Отец Рейнар!
Французинът почувства как космите на тила му настръхнаха, когато погледна към вратата. Някой беше влязъл в гробището и го викаше по име. Гласът приличаше на детски — висок и ясен.
Той направи кръстния знак във въздуха. Призрак ли беше или привидение? Дух, обвързан с този свят? Призракът на мъртвата лейди Елинор?
— Отец Рейнар, покажи се.
Гласът ставаше все по-настоятелен. Французинът стана и предпазливо се запъти към вратата, взимайки по пътя тежката тояга, подпряна на стената.
— Отец Рейнар, ела! Моля те!
Високият глас отново прониза мрака и свещеникът замря с ръка на резето. Беше ли някой демон, призован от вещица или магьосник? Когато пристигна в селото, свещеникът си имаше разправии с онези, които практикуваха черна магия и използваха гробището за сатанинските си ритуали. Имаше странни светлини и напеви, принасяне на черен петел в жертва в полунощ, но той ги беше прогонил и осветил гробището, като заплаши сборището с анатема на този свят и мъки в ада след него.
— Отец Рейнар, идвам с добро!
Свещеникът стисна по-силно тоягата, отвори вратата и излезе в мрака. Вятърът обрули лицето му, когато затвори вратата след себе си и се взря в непрогледната нощ.
— Кой е там? — извика той. — В името на Бога, чадо, кой си ти? Какво искаш?
Само стенанието на вятъра в дърветата му отвърна. Свещеникът тръгна към гробището. В мрака едва различаваше тъмните силуети на кръстовете, хълмчетата на гробовете и призрачните брястове.
— Кой си ти? — повтори той. — Къде си?
Взря се и различи една сянка, по-тъмна от останалите. Възкликна ужасено — едно дете, дребна забулена фигурка, сключила ръце пред себе си, вървеше към него измежду дърветата. Отец Рейнар също започна да се моли, но по средата на думите стрела от арбалет го улучи в гърдите. Свещеникът се свлече; кръвта, която рукна от носа и устата му, имаше вкус на метал. Почувства меката трева под бузата си. Видя се като дете, което тича към някого. Майка му протягаше ръце към него. Знаеше, че умира.
— Absolve me, Domine ((лат.) — прости ми, Господи — (Бел. ред.)) — промълви той преди очите му да се затворят и душата му да отлети.
На следващата сутрин Корбет стана рано и събуди чорлавия Ранулф и сънливия Малтоут.
— Хайде — добродушно ги подкани той. — Малтоут, ще дойдеш с нас в Лондон, а после в Лейтън.
Ранулф скочи, доволен, че ще се измъкне от чистия провинциален въздух и ще се върне към мръсните улици на Лондон и закръгленото тяло на мистрес Семплър, което му даряваше толкова наслади. Малтоут с мъка се изправи на крака и слезе да се облекчи в нужника. Корбет го пресрещна по стълбите.
— Мастър, не е ли редно да се върна в кралския лагер?
Корбет забеляза изненаданото му изражение.
— Не, Малтоут. — Той сложи ръка на рамото на пратеника. — Трябва ми войник, който да ме охранява.
И преди младежът да го попита дали му се подиграва, Корбет се промъкна край него.
Монахините точно излизаха от църквата. Гледаха го с ъгълчетата на очите си и се смееха тихичко, спомняйки си молбата му от предишната нощ. Лейди Амелия, достолепна както винаги, мина бързо край него. Корбет учтиво й се поклони и като разбутваше работниците и селяните, които идваха да закусят от полето, излезе през Галилейската порта, тръгна по пътечката и навлезе в гората. Там застана така, че да вижда прозорците на сестра Елизабет от мястото, където му беше казала, че е видяла конниците, чакащи между дърветата. Най-после го намери. Ако сега тя гледаше любопитно през прозореца, би трябвало да го види.
Той клекна и заизучава земята, разглеждайки внимателно падналите клонки и листа. Най-сетне намери онова, което търсеше — тук бяха стояли коне. Вдигна изсъхнало изпражнение и го разтърси между пръстите си. Не можеше да определи кога точно, но тук със сигурност бяха стояли коне и ездачи. Сестра Елизабет не беше сънувала, нито си беше въобразила.