Корбет се изправи, изтри ръце и се върна в манастира. Докато влизаше през Галилейската порта, дочу плач и викове, затова забърза към главния вход, където разстроената лейди Амелия стоеше, придържана от двете си помощнички, всички с мокри от сълзи бузи. Младо селянче току-що се беше качило на покрития си с пяна кон и се отдалечаваше от манастира.
— Лейди Амелия, какво става?
Игуменката го погледна с насълзените си очи, освободи се от държащите я монахини и изтри страните си.
— Бог ми е свидетел, много се карахме — промълви тя, — но сега горкият човек е мъртъв.
— Кой, милейди?
— Отец Рейнар — прошепна тя. — Открили са го убит в гробището тази сутрин. Със стрела от арбалет в сърцето. — Тя скръсти ръце и пристъпи към него. — Какво става, Корбет? Тук беше толкова спокойно, а сега не можеш да се обърнеш, без да стане някое убийство. — Игуменката отстъпи и го погледна сурово в очите. — Заради теб ли е, писарю? Ти ли доведе смъртта? Нима смъртта те следва навсякъде?
— Не, милейди — отвърна той остро. — Но ние сме в центъра на наближаващата буря. Ако не намеря отговора на загадката, стотици, а може би хиляди още ще измрат в Гаскония, проливите и в градовете ни по южното крайбрежие. А сега, милейди — той повдигна студената й ръка към устните си, — ти казвам сбогом, но ще се върна. Ако научиш нещо ново, прати най-бързия ездач, който можеш да намериш, в имението ми в Лейтън. То се намира по пътя от Епинг към Лондон.
Корбет кимна на двете помощнички, които го гледаха с каменно изражение и отиде да нареди на Ранулф и Малтоут да оседлаят конете възможно най-бързо. Каза им накратко какво се е случило и доволен, че са прибрали багажа, ги поведе към Галилейската порта.
— Хю — мастър Корбет.
Писарят се обърна. Сестра Агата бързаше към него. Тя също беше плакала.
— Чух — каза монахинята, останала без дъх, — за смъртта на отец Рейнар. — После пъхна малък вързоп в ръката му. — Ето ви малко храна за из път. Пази се! — прошепна тя. — Ще се върнеш ли?
— Ще се върна.
Той съзря нежността в очите й и притеснен отмести поглед.
— Бог да е с тебе, сестро.
После се върна при подхилващия се Ранулф, който държеше юздите на конете.
— Хайде! — заповяда писарят сърдито. — Нещо смешно ли видя, Ранулф?
Дяволитата усмивка изчезна.
— Не, мастър — невинно отговори той. — Просто се чудя дали не можем да поканим някои от монахините в Лейтън. На лейди Мейв ще й допадне компанията им.
Корбет хвана юздите с една ръка и се наведе към Ранулф.
— Чуй ме внимателно! — просъска той. — Ако кажеш на лейди Мейв и дума за сестра Агата, горчиво ще съжаляваш за деня, в който те измъкнах от Нюгейт!
Ранулф се отдръпна с невинно ококорени очи.
— Разбира се, мастър — лукаво отвърна той. — Просто се опитвах да помогна.
Те препуснаха в лек галоп до селото и поведоха конете към гробището. Пред църквата се беше събрала малка тълпа. Корбет даде пени на едно хлапе да пази конете и те влязоха в дома на свещеника. Селяните бяха положили отец Рейнар на масата и една старица с мокри от сълзи бузи внимателно подготвяше тялото му за погребението.
Корбет се приближи, съзря ужасните рани и късата стрела от арбалета, която още стърчеше от гърдите на свещеника.
— Бог да се смили над него — промълви той. — Аз ли съм виновен за това? — Писарят се взря в спокойното лице на Рейнар. — Защо не замина, когато ти казах?
— Мастър? — прошепна Ранулф. — Убиецът трябва да е стрелял много отблизо. Стрелата е забита дълбоко.
— Странно — намеси се Малтоут, чието лице беше пребледняло, когато погледна към кървавата рана. — Странно — повтори той. — Убиецът трябва да е лежал или отецът е стоял по-нависоко. Виж, върхът на стрелата сочи нагоре.
Корбет приближи още и погледна. Тя наистина беше забита под ъгъл.
— В гробището ли беше открит отец Рейнар? — попита той жената с прошарена коса.
Тя преглътна сълзите си и кимна. Писарят извади няколко монети от кесията си и й ги подаде.
— Приготви го добре — каза й той. — Беше добър човек и истински свещеник. Заслужаваше друга смърт.
Излязоха отново вън. По молба на Корбет един старец им показа окървавеното място, където бяха намерили свещеника. Корбет тръгна по сивата глинеста почва, с Ранулф и Малтоут от двете си страни.
— Виж тук, мастър! — Ранулф се приведе и му показа малък отпечатък от ботуш. Погледна към Корбет. — Сякаш е от дете — прошепна той. — Но кое селянче от Оксфордшър носи ботуши?
— Може да е била жена — намеси се Малтоут. Корбет поклати безмълвно глава. В ума му се оформяше смътна идея.