— Колкото и ужасна да е смъртта на отец Рейнар — заключи той, — тя може да почака. Елате, чака ни дълъг път.
Начаса се качиха на конете и поеха по пътеката към стария римски път. Ясният есенен ден преваляше, когато Корбет ги накара да дадат почивка на конете си. Увлечени в собствените си мисли и разговор, Ранулф и Малтоут го оставиха да върви пред тях. Писарят имаше нужда от тишина и спокойствие, след шока от смъртта на отец Рейнар. Радваше се, че се е измъкнал от Годстоу и надвисналата над него заплаха, която изпълваше обителта. Освен това обичаше това време на годината и му липсваха Мейв и спокойствието на старото му имение. В Лейтън листата също щяха да са червеникавозлатисти; щеше да се носи лек мирис на дим от дърва. Корбет се чудеше дали и съпругата му не е в полето, любувайки се на последната топла прегръдка на лятото.
Минаха през гористите хълмове на Оксфордшър и излязоха в открито поле. Корбет спря коня и се загледа в неколцина селяни, които събираха последните части от реколтата. В съседната нива, сеяч с кошница в ръце хвърляше живителните семена, а зад него две момчета подскачаха и стреляха с прашките си, за да разпъдят насъбралите се свраки и гарги. Някъде зави куче и Корбет потръпна. Спомни си ужасното преследване из полетата край Уудсток и прехапа устни от отчаяние. Досега не беше намерил начин да разреши загадката. Много неща липсваха. Защо са били приготвени дисагите на лейди Елинор? Кой беше тайнственият обожател или приятел? Беше ли възнамерявала да избяга при него? Корбет примигна и почувства как умората му натежава. Трябваше да разреши загадката; да проследи всяка следа, която имаше. Зад него Ранулф се разсмя и той се обърна. Падаше здрач, вятърът беше захладнял. Трябваше да побързат. Прииска му се да е в стаята си в Лейтън с Мейв. Щеше да се забавлява с безобидните й закачки, а после да влезе в тайния си кабинет и да запише въпросите, които го измъчваха. Обърна се и се усмихна на Ранулф.
— Хайде! — извика той. — Да яздим по-бързо към най-близката кръчма. Нека хапнем и пийнем, преди да решим дали ще продължим пътя си.
Качиха се на конете и ги пришпориха в галоп. Преминаха с шумен тропот по утъпкания път и през кръстопътя, където висеше разложен труп с изкривен врат и увиснал череп — зловещ танцьор на фона на притъмняващото небе. За миг Корбет се зачуди дали това не беше поличба.
Пренощуваха в кръчмата, защото времето се развали. Тежки дъждовни облаци надвиснаха и на другата утрин пътищата бяха покрити с гъста кал. Въпреки това стигнаха в Лондон преди обяд, влязоха през Крикългейт и поеха по Уайт Крос Стрийт. Закусиха в малка кръчма, близо до Катъл Стрийт. Ранулф ликуваше, че отново е в Лондон, неспокоен като куче на каишка, което иска да бъде пуснато на свобода.
Корбет го предупреди.
— Не се отделяй от мен, Ранулф, нито пък ти, Малтоут. Онзи, който е убил отец Рейнар, стреля снощи и по нас. Може да ни е проследил до Лондон.
Малтоут с удоволствие се съгласи, но Ранулф недоволства известно време. Оставиха конете си и си запробиваха път по шумните, живописни улици. Там прислужникът бързо си възвърна доброто настроение, посочи към група испанци в разноцветни мантии с качулки и внушителни подплънки на чатала. С Малтоут зас-пориха кое е истинска кожа и какво означаваха бродираните, украсени със скъпоценни камъни мотиви и ярките цветове на наметалата на някакви придворни. Навсякъде около тях ехтяха виковете на търговци и продавачи на плодове и зеленчуци; далечният остър звук на тромпети, под който някое благородническо семейство достолепно се движеше из града с развети знамена, на път към Уестминстър. Ранулф смушкваше Малтоут в ребрата и се заглеждаше похотливо по хубавите дами с панделки и рокли с ниска талия; понякога думите му потъваха в глъчката на тълпата и обедния звън на лондонските камбани, призоваващи към молитва от високите белосани камбанарии. Стигнаха до Уайт Чийп, където навалицата беше най-голяма. Този обширен, покрит с калдъръм район, главен градски пазар, беше претъпкан с каруци, докарали вино от избите; тънък ленен плат за тъкаческата гилдия и купчини зеленчуци за сергиите и павилионите в Полтри. Преминаха през кланицата, където месарите, затънали до глезени в съсирена кръв, разпаряха коремите на крави, прасета и овце. После оставяха вътрешностите да паднат върху огромните табли, откъдето ги изгребваха млади, дрипави чираци, за да ги измият в бъчви с гореща вода. Група свещари стояха до дълга редица изкормени прасета, спорейки със собственика за цената на лойта, която искаха да закупят за свещи. Шумът беше неописуем, а от вонята им се повдигаше. Калдъръмът беше оплискан със струи черна кръв, над които кръжаха облаци тлъсти мухи.