Продължиха покрай затвора Нюгейт, откъдето се разнасяше воня, по-противна дори от тази в кланицата. Просяк, чието лице беше разядено от язви, танцуваше странен танц на един крак, докато малко, мършаво като скелет момче свиреше пронизително на тръстикова флейта. Ранулф му хвърли пени, после изруга, защото се подхлъзна на разложен труп на плъх. Преминаха бързо покрай канавката на Флийт, където труповете на две кучета плуваха в калта и продължиха по криволичещите улички, между високите сгради, чиито горни етажи бяха изнесени върху дървени колони, за да може в стаите да влиза слънце. Тук улични търговци бутаха малките си ръчни колички с викове „Хляб!“, „Змиорки!“, „Риба!“, „Пресен пай!“, а на всеки ъгъл стояха водоносци, които продаваха вода на минувачите от малки, обковани с желязо бурета.
— Мастър, къде отиваме? — извика Ранулф.
— В Смитфийлд — отвърна Корбет, отблъсквайки един чирак, който му предлагаше горещи пикантни овчи крачета. В началото на Кон Лейн няколко млади проститутки с тънки талии и похотливи погледи приканваха минувачите и танцуваха от наслада при мисълта, че ще прилъжат някого. Една от тях явно разпозна Ранулф и заподвиква сладкодумни обяснения какво би направила за него срещу една сребърна монета.
— Нямам сребро! — извика и той в отговор, пренебрегвайки предупредителното намръщване на Корбет.
— Нито топки, като те гледам! — подхвърли друга проститутка.
Цялата група избухна в смях, докато изчервеният Ранулф забърза колкото можеше. Прекосиха откритото прашно пространство на Смитфийлд до болницата „Свети Вартоломей“. Корбет помоли спътниците си да го изчакат на главния вход, докато той пресече площада. Наслаждаваше се на прохладата, красиво оформените лехи с цветя и билки и изкусно дяланите фонтани, които се плискаха в центъра. Долови силния аромат на сапун, но усети и миризмата на разложено, както и миризмата на мухъл от костницата, която се намираше в единия ъгъл.
Изкачи широките стълби на болницата, покрай група стари войници с ампутирани крайници, които се забавляваха с истории от миналото. Малко момче с бокал и черпак мокреше пресъхналите им уста. Корбет спря един от послушниците.
— Тук ли е брат Томас? — попита го той.
Дребният човек с невинни детски очи кимна и подкани писаря да го последва по белосаните коридори към ухаещата на билки стая на брат Томас. Аптекарят седеше на малкото си писалище под отворения прозорец, но стана и радостно плесна с ръце, когато видя Корбет. Хвърли гъшето перо, стисна ръцете на писаря и енергично ги раздруса.
— Хю, върнал си се! Влизай!
Той почти го завлече в стаята и затвори вратата след тях. Премести купчина пожълтели пергаменти от малкото легло и направи място на писаря да седне.
— Вино ли искаш или чаша вода?
— По-добре вода, братко.
Брат Томас кимна и напълни една пръстена купа до ръба.
— Ти си мъдрец, Хю — каза той. — Винаги помни какво е казал Гален, (макар Хипократ да е твърдял друго): „Не се препоръчва вино преди залез слънце“. Добре ли си? Ами лейди Мейв?
Известно време Корбет и аптекарят си разменяха интересни новини, поклюкарстваха за познатите си в Уестминстър и в съда, както и за скандала с един известен лекар, когото в момента разследваше ръководството на Гилдията. Лицето на аптекаря стана сериозно.
— Знам защо си тук, Хю — каза внезапно той. — Заради отровата, кралицата на убийствата, нали?
— Прав си, братко.
— Какъв е проблемът?
— Можеш ли да ми продадеш отрова? Сок от беладона?
Аптекарят посочи към рафтовете из стаята, пълни с малки стъкленици и ковчежета.
— Стига да поискаш, Хю.
— И тя убива?
— За секунди. Само след двайсет удара на сърцето ти отровата ще те вледени и ще спреш да дишаш.
Корбет се изправи и се протегна.
— А съществуват ли отрови, които убиват бавно при продължително приемане?
Очите на монаха станаха още по-мрачни.
— Да, Хю, съществуват, но тук няма такива. Италианците си служат с тях. Смъртоносни отвари. — Той замълча. — Например, преди петстотин години един арабин създал бял прах без мирис, силно отровен, от арсениев сулфид — руда, която се среща в оловните мини. — Брат Томас сви рамене. — В малки количества тя лекува, но ако се поема редовно, най-накрая убива.
— Бих ли могъл да я купя в Лондон?
Аптекарят кимна.
— Разбира се.
— От кого?
— От едно изчадие, недалеч оттук. Тръгни по Фалтур Лейн и търси първата уличка след Холбърн Стрийт. Търси аптекарска табела. Той е испанец, португалец или мавър… Не знам, но ще ти каже повече от мен. Както ти казах, Хю, някои отрови са лекарства. Малко арсеник може да излекува стомашното ти неразположение, но приеман редовно в малки дози, той се превръща в отрова. Веднъж изслушах изповедта на един търговец, който искаше опрощение за това, че убил жена си. Две години я беше тровил. — Аптекарят се обърна и погледна през прозореца. — По-добре тръгвай, Хю. Денят напредва, а онази аптека е направо в преддверието на ада. Или — усмихна се той — както биха казали знатните господа: „Където има лайна, винаги се събират мухи.“