Тя го накара да седне на леглото до нея.
— Жената е била убита, нали?
Корбет кимна.
— Боя се, че е така.
— И ще обвинят краля?
Той потърка лицето си.
— Смятам, че ще стане така. Ако избухне скандал, Бог знае какво ще се случи. — Хвана ръката й. — Мейв, от четиридесет години в Англия няма гражданска война. Но смъртта на лейди Елинор може да разпали нова.
Тя потръпна и се мушна под дебелите завивки.
— Хю, едва ли ще откриеш убиеца посред нощ!
Той мрачно се усмихна.
— Може би няма да успея дори и на светло!
Ранулф, бивш затворник от Нюгейт, понастоящем личен прислужник на Хю Корбет, зави с коня по напечената от слънцето пътека, която водеше към имението Лей-тън, точно когато камбаната на селската черква заби за молитва. Обърна се и загледа селяните, които приведени из полята събираха житните снопи и ги товареха в големи двуколки. Дочуваше смях, песента на жена, която приспиваше детето си, а от време на време вятърът донасяше виковете на децата, които играеха на брега на потока, докато родителите им прибираха реколтата.
Ранулф беше ходил до канцлерството в Лондон по поръчка на господаря си, както и до някои златари в Полтри. Беше посетил и сина си, прекрасния плод на една от любовните му връзки. Ранулф беше доволен, че момчето с всеки изминал ден започва да прилича все повече на него — същата остра червеникава коса, пълни устни, луничаво лице, чип нос и дръзки, пронизващи зелени очи. Детето се беше родило преди няколко месеца, посред зима и Корбет беше убедил Ранулф да го даде на осиновители на Треднийдъл стрийт. Отначало прислужникът се беше съгласил, но после промени решението си, взе си го обратно и веднага го изгуби. Когато една пищна, едрогърдеста прислужница в кръчмата привлече погледа му, той просто остави бебето и отиде да се забавлява, а после се прибра, напълно забравил за малкия вързоп, който беше поверил на жената на кръчмаря. Затова послуша съвета на Корбет и върна детето на отчаяните му осиновители.
— Добро решение — промърмори си сега Ранулф.
Обичаше момчето, но никога не можеше да си спомни къде го е оставил. Внезапно забърбори катеричка, птичка излетя от храстите прещип и ръката му веднага посегна към камата. Не се чувстваше на място в провинцията, градът му липсваше и мечтаеше Корбет да се върне в къщата им на Бред Стрийт, но новата съпруга на господаря му, Мейв, беше променила живота им. Ранулф изстена наум. Той желаеше повечето жени, които се изпречваха на пътя му. Всъщност, намираше всички жени за привлекателни, независимо от положението или възрастта им. Ако не си струваше да бъдат прелъстени, те поне бяха чудесен обект за добродушните му шеги и задявки.
Мейв беше по-различна. Ранулф се боеше от нея. От проницателните й сини очи, които сякаш четяха всяка негова мисъл; от умелото й ръководене на делата на господаря му — независимо дали трябваше да закупи земя или да спечели благоразположението на стария крал с каменното лице. Когато Мейв беше с него, Хю се отпускаше, дори се усмихваше. Ранулф разкърши гръб, докато насочваше коня си към вратите на имението. Тя беше променила Корбет. Господарят му все още беше потаен и необщителен, но по-уравновесен, по-спокоен и по-пресметлив. Преди Корбет работеше за канцлерството и изпълняваше лични поръчки на краля. Сега всичко се беше променило. Той се държеше, сякаш му харесваше да интригантства и създаде шпионска мрежа, която обхващаше Рим, Авиньон, Париж, Лил, Единбург и Дъблин.
Ранулф смушка коня и се заслуша в шумовете на гората, както Мейв го беше учила. Поклати глава. Би дал една златна монета, за да чуе виковете на лондонските амбулантни търговци и улични продавачи, жизнерадостните крясъци на чираците и дрезгавите провиквания на собствениците на сергии. Тук беше прекалено открито, въздухът беше твърде чист и винаги съществуваше опасността да те накарат да вършиш физическа работа. Нямаше войници, които да измами на игра с фалшивите си зарове, нито нечестна игра на дама. Нямаше красиви момичета, с които да се задяваш и най-вече, нямаше я мистрес Семплър, сластолюбивата млада съпруга на застаряващия търговец на вълна.
Ранулф се усмихна доволно като котка, изяла сметаната. Предишната вечер си беше прекарал приятно, утешавайки милата дама в отсъствието на съпруга й. Сети се как изглеждаше бялото й, гладко като коприна тяло, зряло и пищно, докато стоеше пред него само по чорапи и воал. Отново изстена, тихо изруга и насочи коня си към тучната поляна пред вратата на имението, разпръсквайки ленивите овце, които пасяха там.
Но той никога не падаше духом за дълго — в крайна сметка господарят му сега беше собственик на препълнени хамбари и плодородни ниви, пък и винаги можеше да се престори, че е свършил много работа в Лондон и да получи възнаграждение. Докато слизаше от коня, облиза устни и придоби тъжно изражение. Беше репетирал речта си. Щеше да представи нещата в най-лошата им светлина, изтъквайки премеждията и капаните, на които се е натъкнал, докато е изпълнявал заповедите на господаря си… Но изобщо не беше подготвен за онова, което го очакваше. Корбет седеше в облицованата с дъбова ламперия зала с наметало, ботуши и шпори, а един слуга изнасяше пълните му дисаги. Ранулф очакваше най-лошото, когато видя усмивката върху лицето на господаря си.