— Бог да те благослови, Ранулф! — възкликна той. — Чаках те. Отиваме в манастира Годстоу в Оксфордшър. Как е онова малко ангелче, синът ти?
Ранулф долови сарказма в гласа на господаря си и се усмихна. Корбет обичаше малкия Хю, но често го наричаше чудовище и истински син на баща си — от острата коса до вродената му способност непрекъснато да прави бели.
— Ами, мастър, както се очакваше — отвърна Ранулф, съзирайки Мейв да идва от библиотеката. Изглеждаше прекрасно с простичката си бяла пребрадка и дългата, тъмночервена рокля, привързана на шията със сребристобели панделки, макар ефектът малко да се разваляше от тежкия колан около наедрялата й талия, на който висяха повечето от ключовете за къщата. Както обикновено, Мейв изглеждаше сериозна, но Ранулф забеляза палавите искрици в очите й.
— Добре ли си прекара в Лондон, Ранулф?
Точно се канеше да я излъже, когато срещна очите й.
— Да, госпожо.
— Никакви забавления и пороци, нали?
— Не, разбира се — промърмори Ранулф. — Само тежък труд.
Той отмести поглед, но Мейв продължи с разпита. Щеше да разбере за мистрес Семплър, независимо от неговото желание, затова Ранулф измърмори някакво извинение и потърси спасение в стаята си. Изми лицето си в легена, пререди багажа си в нови дисаги, събирайки каквото намери от вещите си в обичайния безпорядък и слезе по страничното стълбище пред входа на имението, където един коняр беше довел отпочинали коне и товарно пони. Вътре Мейв беснееше под назидателното слово на Корбет заради тормоза й върху Ранулф.
— Ще ти липсвам ли? — попита той, рязко сменяйки темата и я придърпа към себе си.
— Не — подразни го тя.
— Ще се погрижиш ли за оградата на дългата ливада?
— Не, ще я досъборя.
— Ами за разхлабените летви на хамбара?
Мейв поклати глава.
— Ще ги изгоря заедно с част от хамбара. И когато отец Мартин пак започне да се оплаква, че паството му използва гробището като игрище, ще му кажа да иде да се обеси. А пък след това — тя поклати глава — един Бог знае какво ще направя.
Корбет я притисна и страстно я целуна.
— Тогава ще се сбогувам с теб, жено.
Той й намигна, усмихна се и се промъкна през вратата към оседлания кон.
Корбет и Ранулф пътуваха на север, минаваха през малки селца, или по-скоро махали от схлупени колиби със сламени покриви, скупчени край някоя църква или имение. Жътвата скоро щеше да свърши. Когато гледаше нивите с избуяли високи и златисти жита, разделени от зелените поля и тесните торфени ивици, Корбет се сещаше за младостта си. Самите колиби не бяха по-големи от тази на баща му, със стени от измазан плет и малка градинка, в която да отглеждаш лук, зеле, чесън и арпаджик.
Конят му се препъна и той изруга. Ранулф тайно се възхити на репертоара на господаря си, който включваше някои от най-мръсните псувни, които беше чувал. По пътищата имаше огромни дупки, запълнени с клони или засипани с пръст, която щеше да бъде отмита при първия по-силен дъжд. Спряха в един селски хан, за да хапнат змиорка със сос и да пийнат няколко глътки от силния местен ейл. Кръчмата беше пълна с мъже и жени, селяни, соколари, ловци, прислужници от конюшните, пекари, пивовари, готвачи и кухненски помощници. Те се тълпяха, за да пийнат от хубавия ейл, смесвайки се с овчарите и свинарите, като закачаха и щипеха перачките и млекарките, дошли да разменят клюки или да привлекат вниманието на любимия си.
Седнал в ъгъла, Корбет изслуша разказа на Ранулф за положението в Лондон, преди тихичко да му съобщи какво ги очакваше в манастира Годстоу. Лицето на Ранулф пребледня. Гейвстън и лорд Едуард бяха два пъти по-опасни от стария крал; особено Гейвстън — злобен и влиятелен лорд, чието присъствие се усещаше и в съда, и в града. За пръв път от коледната служба прислужникът затвори очи и от сърце се помоли господарят му да не се провали и да не изгуби кралското благоволение. Корбет беше уязвим заради враждата между краля и жестокия му наследник. Ако не угодеше на Едуард, той щеше да усети неблагоразположението му, но Уелският принц беше неуравновесен като птица, която се опитва да лети само с едно крило. В един миг той беше приятен събеседник и се държеше като обикновен човек, а в следващия — гледаше от цялата висота на положението си. Гейвстън беше още по-лош — беше си направо опасен. Ранулф обичаше господаря си, макар тайно да си присвояваше някоя и друга монета и наум да се надсмиваше на надутото му държане, но ако Корбет изпаднеше в немилост, той щеше да го последва. Той се изправи и поръча още една половница ейл на прислужницата с мазна престилка, за да успокои страха, който свиваше стомаха му.