— Вярно ли е, че баща й е главният равин на Венеция?
— Той е единственият равин във Венеция. Общността не е процъфтяваща. Войната сложи край на това.
— Тя знае ли за другата ти работа?
— Киара е от Службата, Джулиан.
— Просто ми обещай, че няма да разбиеш сърцето на това момиче, както на всички останали — каза Ишърууд. — Боже мой, какви жени остави да ти се изплъзнат! Все още пазя чудесни спомени от Жаклин Делакроа.
Габриел се наведе над масата, като лицето му внезапно стана много сериозно.
— Ще се оженя за нея, Джулиан.
— А Леа? — внимателно попита Ишърууд. — Какво смяташ да правиш с нея?
— Ще трябва да й кажа. Утре сутринта ще отида да я видя.
— Тя ще разбере ли?
— Честно казано, не съм сигурен, но й дължа обяснение.
— Да ми прости господ, че казвам това, но ти го дължиш на себе си. Време е да продължиш живота си. Няма нужда да ти напомням, че вече не си двадесет и пет годишно момче.
— Обаче не си ти този, който трябва да я погледне в очите и да й каже, че се е влюбил в друга жена.
— Извини ме за нахалството, което се дължи на бургундското вино… и на Рубенс. Искаш ли да те придружа? Ще те закарам дотам.
— Не, благодаря — отвърна Габриел. — Трябва да отида сам.
Първото блюдо пристигна. Ишърууд се нахвърли на супата си. Габриел си бодна парче маруля.
— Какъв хонорар смяташе да дадеш за почистването на картината на Рубенс?
— Някъде около сто хиляди паунда.
— Много лошо — рече Габриел. — За двеста хиляди може да си помисля дали да я взема.
— Добре, двеста хиляди, гадняр такъв.
— Ще ти се обадя следващата седмица.
— Какво ти пречи да се ангажираш още сега? Белини ли?
„Не“ — помисли си Габриел. Не беше Белини. Беше Рим.
Стратфордската клиника бе една от най-престижните частни психиатрични болници в Европа. Намираше се на един час път с кола от центъра на Лондон, в старо викторианско имение сред хълмовете на графство Съри. Сред пациентите й беше един далечен роднина на британското кралско семейство, както и вторият братовчед на настоящия премиер, така че персоналът беше свикнал с необичайните прищевки на посетителите. Габриел мина през главния вход, представяйки се като господин Браун.
Той паркира взетия под наем опел на паркинга за посетители в предния двор на старата господарска къща от червени тухли. Лекарят на Леа — Ленард Ейвъри, с разрошена коса, с шуба и гумени ботуши — го посрещна в главното фоайе.
— Веднъж седмично водя избрана група пациенти на разходка сред природата в околността — каза той, сякаш се извиняваше за външния си вид. — Изключително терапевтично е. — Ръкува се с Габриел, без да сваля ръкавицата си, и го попита как е минало пътуването му от Лондон, но с такъв тон, като че ли не искаше да знае отговора. — Тя ви очаква в солариума. Той все още е любимото й място.
Поеха по коридора, постлан със светъл линолеум, като Ейвъри вървеше тежко и шумно, сякаш още крачеше по някоя пътека в Съри. В болницата единствено той знаеше истината за пациентката Лий Мартинсън. Или поне част от нея. Знаеше, че истинското й фамилно име беше Алон и че ужасните й изгаряния и кататоничният й ступор5 не бяха в резултат на автомобилна катастрофа — обяснението, което фигурираше в болничния й картон, — а на бомбен атентат, случил се във Виена. Беше му известно също, че експлозията е отнела живота на мъничкия й син. Той вярваше, че Габриел е израелски дипломат и не го харесваше.
Докато вървяха, лекарят го запозна накратко с най-новата информация за състоянието на Леа. Нямаше промяна в говоренето, но Ейвъри не изглеждаше загрижен от това. Той не беше поддръжник на фалшивия оптимизъм и винаги изразяваше слаби надежди за нейното възстановяване. Беше се оказал прав. През тринадесетте години след бомбения атентат тя не бе промълвила нито дума на Габриел.
В дъното на коридора имаше двойна врата с кръгли, прилични на амбразури замъглени прозорчета. Лекарят въведе госта в солариума. Посрещнат от угнетяващата влага, Габриел веднага свали сакото си. Градинарят поливаше портокаловите дръвчета, растящи в саксии, и си бъбреше с една сестра — привлекателна тъмнокоса жена, която Габриел не беше виждал преди това.
— Можеш да си вървиш, Амира — каза доктор Ейвъри.
Сестрата излезе, последвана от градинаря.
— Коя беше тази? — попита Габриел.
— Завършила е училище за медицински сестри към Кингс Колидж и е специалист по гледане на пациенти с тежки душевни заболявания. Безупречна е в работата си. Съпругата ви е доста привързана към нея.
5
Форма на психическо разстройство, при която се наблюдава почти напълно изгубена способност за движение и за говорене; вцепененост. — Б.пр.