Ейвъри потупа доброжелателно Габриел по рамото и също излезе.
Леа седеше на стол от ковано желязо с права облегалка. Беше вдигнала очи към покритите с капчици вода прозорци на солариума. Носеше бял болничен панталон и пуловер с висока яка, който скриваше крехкото й тяло. Покритите й с белези ръце стискаха цъфнала клонка. Косата й, някога дълга и черна като гарваново крило, беше късо подстригана и почти напълно прошарена. Габриел се наведе и я целуна по бузата. Кожата й беше студена и твърда от белезите. Тя сякаш не усети докосването му.
Той седна и взе между дланите си това, което бе останало от лявата й ръка. Не почувства живот в нея. Леа бавно извърна глава, докато очите им се срещнаха. Габриел потърси в зениците й някакъв признак, че го е познала, но не откри нищо. Беше загубила паметта си. В съзнанието й бе останал само бомбеният атентат. Той непрестанно се въртеше пред очите й като безкрайна видеолента. Всичко друго бе изтрито или забутано в някое недостъпно кътче на мозъка й. За Леа Габриел не беше нищо повече от медицинската сестра, която я бе довела тук, или от градинаря, който се грижеше за растенията. Тя бе наказана за неговите грехове. Леа беше цената, която един свестен мъж бе платил, задето се бе озовал сред убийци и терористи.
За човек като него, надарен със способността да реставрира красиви неща, положението на Леа беше двойно по-мъчително. Той жадуваше да може да премахне белезите и да й върне предишната красота. Но Леа не можеше да бъде възстановена. Твърде малко бе останало от някогашната жена.
Габриел й разказа, че сега живее във Венеция и работи за фирма, която се занимава с реставрирането на църкви. Премълча, че все още от време на време изпълнява специални поръчки на Ари Шамрон, както и че преди два месеца беше организирал залавянето на австрийския военнопрестъпник Ерих Радек и го бе завел в Израел, за да бъде изправен пред съда. Но когато най-накрая събра смелост да й съобщи, че е влюбен в друга жена и иска да се разведат, за да се ожени за нея, не можа да го направи. Да говориш с Леа беше като да общуваш с надгробна плоча. Изглеждаше безсмислено.
След половин час Габриел се отдели от Леа и надникна в коридора. Медицинската сестра чакаше там, облегната на стената, със скръстени ръце.
— Приключихте ли? — попита тя.
Габриел кимна. Жената мина бързо край него и влезе безмълвно в солариума.
Беше късен следобед, когато самолетът от „Хийтроу“ се приземи във Венеция. Габриел, който пътуваше към града с водно такси, стоеше в кабината на водача с гръб към вратата и гледаше знаците, обозначаващи фарватера6 в лагуната. Те се подаваха от мъглата като колона от разгромени войници, връщащи се у дома от фронта. Скоро се появи брегът на „Канареджо“ и мъжът мигновено почувства, че го обзема спокойствие. Рушащата се, потъваща, просмукала от влага Венеция винаги му въздействаше така. „Това е цял град, който се нуждае от реставрация — беше му казал Умберто Конти. — Възползвай се от него. Излекувай го и той ще излекува теб“.
Таксито го остави пред Палацо Лече. Габриел пое на запад през „Канареджо“ покрай брега на широкия канал Рио дела Мизерикордия. Стигна до метален мост — единствения в цяла Венеция. През Средновековието в средата на моста имало врата и през нощта християнски караул стоял на пост, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Габриел прекоси моста, премина през подлеза и пред него се ширна голям площад: Кампо ди Гето Нуово — центърът на старото гето във Венеция. По време на своя разцвет то е било тесният дом на повече от пет хиляди евреи. Сега едва двадесет от четиристотинте евреи в града обитаваха старото гето и повечето от тях бяха старци, които живееха в Каза Израелитика ди Рипозо7.
Габриел се насочи към модерната остъклена сграда на отсрещната страна на площада и влезе в нея. Вдясно се намираше входът на малка книжарница, специализирана за книги за еврейската история и миналото на евреите във Венеция. Тя беше топла и ярко осветена, с витрина, стигаща от пода до тавана, и с изглед към канала, който обграждаше гетото. На дървена табуретка зад щанда седеше девойка с къса руса коса, окъпана от светлината на халогенните лампи. Момичето му се усмихна, като влезе, и го поздрави, обръщайки се към него с кодовото му име.
— Марио, тя си тръгна преди час.
— Наистина ли? Къде отиде?
6
Воден път по река или морско крайбрежие с дълбочина, достатъчна за безопасно плаване на кораби с определено газене. — Б.пр.