Девойката сви красноречиво рамене.
— Не ми каза.
Габриел погледна часовника си — беше четири и петнадесет. Реши да поработи върху Белини през малкото часове, които оставаха до вечеря.
— Ако я видиш, кажи й, че съм в църквата.
— Нямаш проблем, чао!
Габриел отиде пеша до моста Риалто. Една пряка след канала зави наляво и се насочи към малка тухлена църква, но изведнъж спря. Пред входа на църквата под люнета8 стоеше мъж, в когото разпозна един агент по сигурността от Службата, наричаха го Рами. Присъствието му във Венеция можеше да означава само едно нещо. Той срещна очите на Габриел и погледна към вратата. Габриел мина край него и влезе.
Реставрацията на църквата беше в последния си етап. Пейките бяха махнати от нефа9 и подредени временно край източната стена. Почистването на главната олтарна картина на Себастиано дел Пиомбо беше приключило. В здрача на късния следобед тя едва се виждаше. Творбата на Белини се намираше в параклиса на свети Йероним, който бе вдясно от нефа. Трябваше да бъде скрита зад обвито с брезент скеле, но то бе отместено встрани и картината блестеше под ярката светлина на флуоресцентните лампи. Киара се извърна да види приближаващия се Габриел. Присвил очи, Шамрон продължи да гледа картината.
— Знаеш ли, Габриел, дори и аз трябва да призная, че е красива.
В тона на Стареца прозвуча недоволство. Шамрон — старомоден израелец — презираше изкуството и всички развлечения. За него красотата бе единствено в отлично проведената операция или в разгрома на врага. Обаче Габриел забеляза още нещо — Ари го бе заговорил на иврит и бе допуснал непростимия грях да го назове с истинското му име в необезопасено място.
— Красива е — повтори Стареца, после се обърна към Габриел и тъжно се усмихна. — Жалко, че никога няма да я завършиш.
4. Венеция
Шамрон седна уморено на една църковна пейка и с обсипаната си с червеникавокафяви петънца ръка му направи знак да насочи под ъгъл флуоресцентната лампа. От метално куфарче извади кафяв хартиен плик и измъкна от него три снимки. Постави мълчаливо първата в протегнатата ръка на Габриел. Той я погледна и се видя как крачи до Киара в Кампо ди Гето Нуово. Разгледа спокойно снимката, сякаш беше картина, която се нуждае от реставрация, и се опита да определи кога е била направена! Облеклото им, ярката следобедна светлина и сухите листа по паважа на площада подсказваха, че е било през есента. Шамрон обърна към него втората снимка — отново Габриел и Киара, този път в ресторанта, недалеч от дома им в „Канареджо“. Третата, на която Габриел излизаше от църквата „Сан Джовани Кризостомо“, накара гърба му да се вледени. „Колко пъти? — запита се той. — Колко пъти на площада ме е дебнал убиец, когато съм си тръгвал вечер от работа?“
— Това не може да продължава вечно — каза Ари. — Накрая ще те открият и тук. През годините си спечелил твърде много врагове. Както и аз.
Габриел върна снимките на Стареца. Киара седна до него. В тази обстановка и при това осветление тя му напомняше за Рафаеловата „Мадона Алба“. Тъмната й къдрава коса, сред която проблясваха кестеняви кичурчета, бе прихваната леко с шнола на тила и се разстилаше буйно по раменете й. Кожата й — мургава и с маслинен оттенък — сякаш сияеше. Тъмнокафявите й очи, изпъстрени със златисти точици, блестяха на светлината на лампата. Те обаче променяха цвета си според настроението й. По потъмнелия й поглед Габриел отгатна, че има още лоши новини.
Шамрон бръкна отново в куфарчето си.
— Това е досие, в което е изложена накратко кариерата ти, и то плашещо точно. — Млъкна за момент, след това обясни: — Да видиш цял един живот, сведен до низ от убийства, е доста мъчително. Сигурен ли си, че искаш да го прочетеш?
Габриел кимна и протегна ръка. Ари не си бе направил труда да нареди досието да бъде преведено от арабски на иврит. В Долината на Израил имаше много арабски градове и села. Макар и да не говореше свободно, Габриел знаеше езика достатъчно, за да прочете описанието на собствените си подвизи.
Шамрон беше прав — по някакъв начин враговете му бяха успели да съберат впечатляващо пълна информация за неговата кариера. В досието се използваше истинското му име. Датата, както и причината за вербуването му, бяха точни, макар че му се приписваше убийството на осем членове на „Черният септември“10, а в действителност бе очистил само шестима. Няколко страници бяха посветени на ликвидирането на Халил ал Вазир, втория човек в ООП11, по-известен с бойното си име Абу Джихад. Габриел го беше застрелял в крайбрежната му вила в Тунис през 1988 година. Описанието на операцията беше предоставено от Ум Джихад — съпругата на Абу Джихад, която бе там онази вечер. Материалът за Виена беше кратък и достоен за внимание заради грубата си фактологическа грешка: „Съпруга и син, убити от бомба, поставена в колата, Виена, януари 1991 година. Заповедта за отмъщението е дадена от Абу Амар“. Абу Амар беше самият Ясер Арафат. Габриел винаги бе подозирал, че той лично е бил замесен. Досега обаче не бе виждал доказателство, което да го потвърди.
8
Част от стена между арка и нейните опори, обикновено украсена с картина или скулптурни фигури (арх.). — Б.пр.
9
Продълговата част на християнски храм, приличаща на кораб, обикновено отделена с колони. — Б.пр.
10
Палестинска терористична групировка, отговорна за смъртта на единадесет израелски спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. — Б.пр.