Той размаха страниците на досието.
— Откъде ги взе?
— От Милано — отвърна Шамрон. После му разказа за нахлуването и обиска в пансиона и за компютърния диск, открит в един от куфарите на заподозрените. — Като не можаха да пробият защитата, италианците се обърнаха към нас. Предполагам, трябва да се считаме за късметлии. Ако бяха успели да отворят този диск, щяха да разкрият за броени минути убийството в Рим отпреди тридесет години.
В досието фигурираше и информацията, че през 1972 година той бе застрелял резидента на „Черният септември“ Ваел Абу Цвайтер в жилището му в Рим. Това убийство — първото за Габриел — бе станало причина слепоочията му да побелеят буквално за една нощ. Той подаде досието на Шамрон.
— Какво знаем за мъжете, които са се криели в този пансион?
— На базата на пръстовите отпечатъци, открити по диска и в стаята, както и въз основа на снимките във фалшивите паспорти, успяхме да идентифицираме единия от тях. Дауд Хадави, палестинец, роден в бежанския лагер в Йенин. Беше лидер по време на първата интифада, лежа в затвора и излезе. На седемнадесетгодишна възраст се е присъединил към Фатах и когато Арафат дойде в ивицата Газа след Осло, Хадави отиде да работи за Ал-Амн Ал-Ра’изах, Президентската служба за сигурност. Може би познаваш тази организация с предишното й име, което използваше преди Осло: Форс 17, преторианската гвардия на Арафат. Любимите му главорези.
— Какво знаем още за Хадави?
Шамрон бръкна в джоба на палтото си за цигари, но Габриел го спря и му обясни, че димът е вреден за стенописите. Стареца въздъхна и продължи разказа си:
— Бяхме убедени, че е замесен в терористични операции по време на втората интифада. Включихме го в списъка на издирваните заподозрени, но палестинските власти отказаха да ни го предадат. Предположихме, че се крие в „Муката“ с Арафат и останалите ръководители на ООП. — „Муката“ бе името на укрепената военна резиденция на Ясер Арафат в Рамала. — Но когато нахлухме в нея при операцията „Защитен щит“, не открихме Хадави сред мъжете, които се укриваха там.
— Къде е бил?
— От Шабак12 и Аман13 предполагат, че е избягал в Йордания или Либия. Преровиха всички документи по случая в Службата. За съжаление установяването на местоположението на Хадави не беше сред приоритетите на Лев. Това се оказа много скъпа грешка.
— Хадави продължава ли да членува във Форс 17?
— Не е ясно.
— Сега поддържа ли връзка с Арафат?
— Все още не знаем.
— Смятат ли от Шабак, че Хадави е способен да организира подобно нещо?
— Едва ли… Считат го за изпълнител, но не и за ръководител. Атентатът в Рим е планиран и извършен от някой много умен човек, с огромен опит в мащабните терористични актове, които трябва да стреснат света.
— Като кого например?
— Точно това искаме да откриеш.
— Аз ли?
— Трябва да намериш зверовете, които са извършили това клане, и да ги унищожиш. Ще бъде точно като през седемдесет и втора, само че този път ти ще командваш вместо мен.
Габриел замислено поклати глава:
— Знаеш, че не съм разузнавач. Бях екзекутор. Нещо повече — това вече не е моя война, а на Шабак. Това е война на „Сайарет“14.
— Те се върнаха в Европа, а тя е територия на Службата. Това е твоя война — каза Шамрон.
— Защо ти не ръководиш екипа?
— Аз съм само съветник без никаква изпълнителна власт. — Гласът на Шамрон бе натежал от ирония. Той обичаше да играе ролята на унижен цивилен служител, който е бил пенсиониран преждевременно, макар че в действителност нещата бяха съвсем различни. — Освен това Лев няма да се съгласи.
— И той разреши на мен да ръководя екипа?
— Няма избор. Премиерът вече се изказа по въпроса. Разбира се, аз му подсказвах… — Шамрон се усмихна едва доловимо. — Но все пак Лев постави условие и за съжаление не бях в състояние да го оспоря.