Офисът на Франческо Тиеполо се намираше в Сан Марко, на улица „Марзо“ 22. Габриел го завари, седнал зад голямата дъбова маса, която използваше като бюро. Беше привел огромното си туловище над купчина книжа. Ако не бяха лаптопът и електрическите лампи, можеше да мине за фигура от ренесансова картина. Той вдигна поглед към Габриел и му се усмихна. Заради рошавата му черна брада по улиците на Венеция туристите често го бъркаха с Лучано Павароти. Напоследък беше взел да позира за снимки, пеейки много фалшиво няколко стиха от Non ti scordar di me17.
Някога велик реставратор, сега Франческо беше бизнесмен. И наистина, реставраторската фирма на Тиеполо беше най-преуспяващата в цяло Венето18. Той прекарваше по-голямата част от деня си да подготвя оферти за различни проекти или да води политически битки с венецианските чиновници, отговарящи за съхранението на художествените и архитектурните богатства на града. Веднъж на ден Франческо пристигаше в църквата „Сан Кризостомо“, за да подтиква своя даровит главен реставратор — непокорния и саможив Марио Делвекио — да работи по-бързо. Тиеполо беше единственият човек в света на изкуството, освен Джулиан Ишърууд, който знаеше истината за талантливия синьор.
Франческо предложи да отидат зад ъгъла да изпият по чаша Просено. Но след като долови явното нежелание на Габриел да напусне офиса, отвори бутилка Рипасо19, която взе от съседната стая. Габриел разгледа снимките в рамки, окачени на стената зад венецианското бюро. Имаше нова снимка на Тиеполо с неговия добър приятел — Негово Светейшество папа Павел VII. Пиетро Лукези беше архиепископ на Венеция, преди неохотно да се премести във Ватикана, за да стане водач на един милиард римокатолици по света. Снимката показваше Франческо и папата, седнали в трапезарията на великолепния реставриран дворец на Тиеполо с изглед към Канале Гранде. Това, което не се виждаше обаче, бе, че в онзи момент Габриел също седеше до папата от лявата му страна. Преди две години с мъничко помощ от страна на Тиеполо той бе спасил живота на Негово Светейшество и бе премахнал сериозна заплаха срещу неговото папство. Надяваше се, че Киара и екипът от „Извеждане“ бяха намерили картичката, изпратена му от Светия отец през декември по повод на празника Ханука.
Тиеполо сипа от кървавочервеното вино в две чаши, подаде едната на Габриел и бързо отпи от своята, като почти я пресуши. Той беше педантично точен само в работата си. Във всичко останало — храна, напитки и многобройните му жени — Франческо беше склонен към екстравагантност и невъздържаност. Габриел се приведе напред и тихо му съобщи новината: враговете го бяха открили във Венеция и той нямаше друг избор, освен незабавно да напусне града. И то преди да завърши творбата на Белини. Франческо се усмихна мрачно и притвори очи:
— Няма ли друг начин?
Габриел поклати глава съжалително:
— Не, те знаят къде живея, къде работя.
— А Киара?
Габриел му отговори честно. Тиеполо на италиански беше uomo difiducia, тоест сигурен човек.
— Съжалявам за Белини, трябваше да завърша картината преди месеци! — въздъхна Габриел. И щеше да го направи, ако не беше аферата с Радек.
— Майната му на Белини! За теб се безпокоя. — Франческо се втренчи във виното си. — Марио Делвекио ще ми липсва, но Габриел Алон — още повече.
Габриел вдигна чашата си към него и отрони:
— Знам, че не съм в положение да моля за услуга… — Гласът му заглъхна.
Франческо погледна към снимката на Светия отец и каза:
— Ти спаси живота на моя приятел. Какво искаш?
— Завърши картината на Белини заради мен.
— Аз ли?
— Имахме един и същи учител. Умберто Конти добре те обучи.
— Така е, но знаеш ли откога не съм хващал четката?
— Ще се справиш чудесно. Повярвай ми.
— Учудващо е такова доверие в аванс, дадено от Марио Делвекио.
— Марио е мъртъв, Франческо. Него никога не го е имало.
Габриел вървеше към „Канареджо“ в сгъстяващия се мрак. Отклони се леко от маршрута си, за да може за последен път да мине през старото гето. На площада се загледа бащински към две момчета, облечени целите в черно, с рехави, неподрязани бради, които бързаха по паважа към йешива20. Погледна часовника си. Беше минал един час, откакто бе оставил Шамрон и Киара в църквата. Обърна се и закрачи към къщата, където скоро нямаше да има и следа от него, след като самолетът отново го отведеше у дома. Докато вървеше, в съзнанието му се въртяха безспирно два въпроса: Кой го беше открил във Венеция? И защо го бяха оставили жив?