Лев стоеше неподвижно, като статуя на пиедестал. На фона на светлините изглеждаше като тъмна маса пред хоризонталните пластини на щорите.
— Радвам се, че се чувстваш достатъчно удобно да влезеш в този кабинет и да поставиш условията си — каза той язвително. — Ала бъдещето на Киара ще бъде решено от отдел „Операции“ и в крайна сметка — от мен.
— Тя е само бат левейха21. Да не искаш да кажеш, че не можеш да намериш други момичета, които да съпровождат агентите?
— Киара притежава италиански паспорт и е дяволски добра в работата си. Знаеш го по-добре от всички.
— Тя също е разконспирирана, Лев. Ако я включиш пак в операция с някой агент, ще изложиш и него на риск. Аз не бих работил с нея.
— За щастие повечето от нашите оперативни агенти не мислят като теб.
Възцари се тишина. Лев отиде до бюрото си и натисна един бутон на телефона си. Вратата автоматично се отвори и от приемната нахлу сноп ярка светлина.
— От опит знам, че оперативните агенти не харесват дисциплината в управлението. На бойното поле те сами са си законът, но тук аз съм законът.
— Ще се опитам да го запомня, шерифе.
— Не прецаквай нещата! — каза Лев, когато Габриел тръгна към отворената врата. — Ако го направиш, дори и Шамрон няма да може да те защити.
Събраха се в девет часа на следващата сутрин. От интендантството бяха направили вял опит да приведат стаята в ред. В средата беше сложена очукана заседателна маса, заобиколена от няколко разнородни стола. Излишните вехтории бяха струпани до отсрещната стена. Те напомниха на Габриел за пейките, струпани в църквата „Сан Джовани Кризостомо“. Цялата обстановка внушаваше чувството за нещо временно, в това число и заблуждаващият лист, залепен с тиксо на вратата, на който пишеше:
„Временен комитет за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа.“
Габриел ядосано огледа безпорядъка, ала както казваше Шамрон, „нещастието сплотява“.
Екипът му наброяваше общо четирима души: двама младежи и две девойки — всичките енергични, благоговеещи пред него и непоносимо млади. Йоси — педантичен, но блестящ аналитик — идваше от отдел „Проучване“. Специалистката по история беше черноока девойка на име Дина, която можеше да изрецитира по памет времето, мястото и броя на жертвите на всички терористични актове, извършени срещу израелската държава. Тя леко накуцваше и останалите се отнасяха към нея с неизчерпаема нежност. Габриел бе открил причината в личното й досие. През един октомврийски ден на 1994 година Дина стояла на телавивската улица „Дизенгоф“, когато атентатор самоубиец от „Хамас“ превърнал автобус номер 5 в ковчег за двадесет и един пътника. Дина била тежко ранена, а майка й и двете й сестри загинали.
Двамата други членове на екипа идваха от институции извън Службата. Отделът по арабските въпроси на Шабак бе заел на Габриел сипаничавия здравеняк Яков, който бе прекарал по-голямата част от последното десетилетие в опити да проникне в палестинския държавен терористичен апарат. Военното разузнаване му беше дало капитан Римона, която беше племенница на Шамрон. Последния път, когато я видя, тя безстрашно се спускаше с тротинетката си по стръмната алея за коли на Ари. Тези дни Римона обикновено можеше да бъде открита в секретния хангар, намиращ се северно от Тел Авив. Там четеше задълбочено документите, взети от резиденцията на Ясер Арафат в Рамала.
Габриел подходи към случая като към картина. Направи го инстинктивно, тъй като всичко му напомняше за реставрацията, която бе извършил скоро след чиракуването си. Трудеше се над разпятието на Христос, нарисувано от венецианския художник от началото на Ренесанса Чима да Конеляно. След като бе свалил пожълтялото лаково покритие, Габриел буквално не бе открил нищо, останало от оригинала. Тогава прекара три месеца да сглобява късче по късче неясния живот и творчеството на художника. Когато най-накрая се зае с ретуша, се почувства така, сякаш Чима стоеше до него и направляваше ръката му.
В този случай художникът беше онзи член на терористичния екип, чиято самоличност беше разкрита: Дауд Хадави. Той беше тяхната амбразура за операцията и постепенно през следващите няколко дни неговият кратък живот взе да придобива очертания по стените на бърлогата на Габриел. Той започваше от порутен бежански лагер в Йенин, минаваше през хвърлянето на камъни и горящи гуми по време на първата интифада и стигаше до редиците на Форс 17. Не остана неизследвано нито едно кътче от живота на Хадави: учението и религиозните му пристрастия, семейството и рода му, приятелите и влиянието му.