Петах Тиква направило впечатление на младия Асад. Как така ционистите, дошли наскоро в тази земя, са успели да постигнат такъв прогрес, докато повечето араби все още живеели в нищета? След като видял каменните къщи и чистите улици на еврейското селище, той се почувствал засрамен, когато се върнал в Бейт Сайед. Искал да живее добре, но знаел, че никога няма да стане богат и могъщ човек, като работи за евреин на име Вълк. Престанал да ходи в Петах Тиква и се отдал на размисли за бъдещето си.
Една вечер, докато играел на зарове в селското кафене, чул някакъв по-възрастен мъж да подхвърля неприлична забележка за една от сестрите му. Той отишъл до масата му и спокойно го попитал дали правилно е чул думите му. „Точно си чул — отвърнал мъжът. — А отгоре на всичко клетото момиче прилича в лицето на магаре“. При тази реплика цялото кафене избухнало в смях. Без да продума, Асад се върнал на масата си и възобновил играта. На следващата сутрин намерили мъжа, който обидил сестра му, в близката овощна градина с прерязано гърло и натикана в устата му обувка, което е най-голямата обида за арабите. Седмица по-късно, след като братът на убития публично се заклел да отмъсти за смъртта му, и той бил намерен в овощната градина в същото състояние. След този случай никой повече не посмял да оскърби младия Асад.
Разпрата в кафенето помогнала на Асад да открие своето призвание. Той използвал новата си известност, за да събере дружина от бандити. Избирал само мъже от своето племе и род, знаейки, че те никога няма да го предадат. Искал да може да напада далече от Бейт Сайед, затова откраднал конете от един обор на новите управници на Палестина — британската армия. За да всява страх у противниците си, задигнал пушки пак от британците. Когато започнал своите набези, Палестина не била виждала нещо подобно поколения наред.
Асад и бандата му нападали градове и села от Крайбрежната равнина до Галилея и до хълмовете на Самария, а след това изчезвали безследно. Жертвите му били най-вече араби, но от време на време извършвал набези над слабо защитени еврейски селища. А понякога, ако му се прищяло да пролее еврейска кръв, отвличал някой ционист и го съсичал с дългия си ятаган.
Скоро Асад ал Халифа станал богат човек. За разлика от други преуспели арабски разбойници, той не привличал вниманието върху себе си, като парадира с натрупаното си имане. Носел галабия27 и кефия като обикновен фелах и прекарвал повечето нощи в семейната кирпичена колиба. За да си осигури защита, Асад раздавал пари и част от плячката на хората от рода си. За света извън Бейт Сайед той изглеждал един обикновен селянин, но в селото вече го наричали шейх Асад.
Той не останал дълго обикновен бандит и разбойник. Палестина се променяла и от гледна точка на арабите — но не към добро. В средата на тридесетте година на XX век Ишув — еврейското население на Палестина — били станали почти половин милион, а арабите били около един. Годишно пристигали средно по шестдесет хиляди емигранти, но шейх Асад бил чул, че в действителност техният брой е още по-голям. Дори и бедно момче без образование можело да разбере, че арабите щели да се превърнат в малцинство в собствената си страна. Палестина приличала на суха гора, дори една искра можела да запали пожара.
Искрата прехвръкнала на 15 април 1936 година, когато банда араби застреляли трима евреи на пътя източно от Тулкарм. Членове на еврейската военна организация „Иргун Бет“ отговорили с убийството на двама араби недалеч от Бейт Сайед. Конфликтът ескалирал и кулминацията му били изстъпленията на арабите по улиците на Яфа, които коствали живота на деветима евреи. Започнало Арабското въстание.