— Трябва някой да отиде сам тази нощ в Лида и да го убие — обявил Шамрон.
— Проблемът е, че когото и да изберем, няма да се върне жив от тази къща.
— Знам — отговорил Шамрон, — затова трябва да бъда аз.
— Ти си много важен, за да се излагаш на риск в подобна мисия.
— Ако нещата се проточат още, ще загубим Йерусалим, а после — и войната. Има ли нещо по-важно от това?
Рабин разбрал, че е излишно да го разубеждава.
— С какво мога да ти помогна?
— Осигури кола с шофьор, която да ме чака в края на тази портокалова горичка, след като го убия.
В полунощ Шамрон се метнал на един мотоциклет и заминал от Тел Авив в Лида. Оставил мотора си на една миля от града и извървял пеша останалата част от пътя до портокаловата горичка. Знаел от опит, че такива нападения е по-добре да се предприемат преди разсъмване, когато часовите са уморени и невнимателни. Влязъл в горичката няколко минути преди изгрев-слънце, въоръжен с автомат и стоманен боен нож. В полуздрача можел да различи бледите сенки на охранителите, подпрени на стволовете на портокаловите дръвчета. Единият спял непробудно, когато Шамрон пропълзял край него. Самотен пазач бдял на пост в прашния двор на колибата. Шамрон го убил безшумно с един замах на ножа и влязъл вътре.
В колибата имало само една стая. Шейх Асад спял на пода. Двама от лейтенантите му седели с кръстосани крака до него и пиели кафе. Сварени неподготвени от безшумните стъпки на Шамрон, те не реагирали при отварянето на вратата. Посегнали към оръжията си едва когато вдигнали очи и видели въоръжения евреин. Шамрон убил и двамата с един откос на автомата.
Шейх Асад се събудил начаса и посегнал към пушката си. Шамрон стрелял. Умирайки, Асад погледнал в очите своя убиец.
— Друг ще застане на мястото ми — промълвил той.
— Знам — отвърнал Шамрон и отново стрелял. Измъкнал се от колибата, докато часовите тичали към нея. Проправил си път между дърветата в полумрака на зазоряването и стигнал до края на горичката. Колата го чакала: зад волана бил Ицхак Рабин.
— Мъртъв ли е? — попитал той, докато потеглял с пълна газ.
Шамрон кимнал утвърдително:
— Работата е свършена.
— Добре — казал Рабин. — Нека кучетата да излочат кръвта му.
7. Тел Авив
Дина приключи разказа си и млъкна. Омаяни, Йоси и Римона я наблюдаваха напрегнато, като малки деца. Дори Яков изглеждаше омагьосан — не защото беше приел доводите на Дина, а защото искаше да разбере откъде е докопала тази история. Ако бе пожелал, Габриел можеше да му обясни.
Дина постави нова снимка на проектора — удивително красив мъж със слънчеви очила, седнал в кафене на открито. Габриел видя не черно-бялата фигура, а една сцена, изникнала в паметта му: платно с маслени бои, избеляло и пожълтяло от годините. Дина заговори отново, но той вече не я слушаше. Сваляше помътнелия лак на паметта си, гледайки една своя по-млада версия, която тичаше с берета в ръка през опръскания с кръв двор на един парижки жилищен блок.
— Това е Сабри ал Халифа — обясняваше в този момент Дина. — Мястото е булевард „Сен Жермен“ в Париж, годината — 1979. Заснет е от екип за наблюдение на Службата. Това е последната снимка, която му е правена.
АМАН, ЙОРДАНИЯ, ЮНИ 1967 г.
Беше единадесет часът предобед, когато красивият млад мъж с бледо лице и черна коса влезе в офиса за набиране на доброволци на Фатах, разположен в търговската част на Аман. Офицерът, седнал зад бюрото във фоайето, беше в лошо настроение. Целият арабски свят — също. Втората война за Палестина току-що бе приключила. Вместо да освободи земята им от евреите, тя бе хвърлила страната в нова катастрофа. Само за шест дни Израелската армия беше разгромила съюзническите войски на Египет, Сирия и Йордания. Синай, Голанските възвишения и Западният бряг сега бяха в ръцете на евреите и хиляди палестинци бяха превърнати в бежанци.
— Име? — излая офицерът.
— Сабри ал Халифа.
Поразен, мъжът от Фатах вдигна очи:
— Да, разбира се, че си ти — каза той. — Аз се сражавах с баща ти. Ела с мен.
Сабри незабавно бе качен в кола и откаран с бясна скорост в една тайна квартира в йорданската столица. Там бе представен на дребен, неособено внушителен мъж.
— Очаквах те — каза Ясер Арафат. — Познавах твоя баща. Той беше велик човек.
Сабри се усмихна. Беше свикнал да чува хвалебствия за баща си. Откак се помнеше, му разказваха за героичните дела на великия воин от Бейт Сайед. Знаеше, че евреите, за да накажат селяните, които бяха поддържали баща му, изравнили селото със земята и изпратили жителите му в изгнание. Сабри ал Халифа нямаше много общо с повечето от своите събратя по изгнание. Отгледан в приятен бейрутски квартал, той получи образование в най-добрите училища и университети в Европа. Освен родния си арабски език, говореше свободно френски, немски и английски. Космополитното му възпитание го бе направило ценен капитал за палестинската кауза. Ясер Арафат не възнамеряваше да го пропилее.