Габриел замълча за момент и погледна към екрана.
— Пристигна в апартамента й посреднощ. Беше тъмно, за да се определи със сигурност неговата самоличност, така че Шамрон реши да не рискуваме и да изчакаме, докато успеем да го разгледаме по-добре. Двамата останаха да се любят в апартамента до късно следобед, после отидоха да обядват в кафене на булевард „Сен Жермен“. Тогава направихме снимката. След обяда те тръгнаха обратно към жилището. Все още беше светло, но Шамрон издаде заповед Сабри да бъде убит.
Габриел потъна в мълчание. За миг притвори очи и продължи:
— Следвах ги пеша. Той беше прегърнал девойката през кръста с лявата си ръка и бе мушнал пръстите си в задния джоб на дънките й. Дясната му ръка беше в джоба на якето му. Там винаги държеше пистолета си. Обърна се веднъж и ме погледна, но продължи да върви. По време на обяда двамата с момичето бяха изпили две бутилки вино, така че, предполагам, сетивата му не бяха много изострени в този момент.
Последва ново мълчание. След това Габриел погледна към снимката на Сабри, а после пак прикова поглед върху сплетените си ръце. Когато заговори, гласът му прозвуча леко отчуждено, сякаш описваше подвизите на друг човек:
— Спряха се на входа. Дениз беше пияна и се смееше. Тя взе да рови в чантата си за ключа. Сабри й каза да побърза. Искаше отново да съблече дрехите й. Можех да го застрелям още там, но имаше твърде много хора на улицата, така че забавих крачка и я изчаках да намери проклетия ключ. Подминах ги, когато тя го пъхаше в ключалката. Сабри пак ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Двамата влязоха в пасажа. Обърнах се бързо и успях да хвана вратата, преди да се затвори. Сабри и девойката вече бяха стигнали до средата на вътрешния двор. Той чу стъпките ми и се обърна. Измъкна ръка от джоба на якето си и аз видях дръжката на пистолета. Носеше стечкин. Беше му подарък от един приятел от КГБ. Аз още не бях извадил пистолета си. Наричахме го „правилото на Шамрон“. „Ние не се разхождаме по улицата като гангстери с извадени пистолети — казваше винаги той. — Една секунда, Габриел. С това разполагаш. Една секунда. Само човек с наистина ловки ръце може да измъкне пистолета си от колана и да го насочи за стрелба за една секунда“.
Габриел огледа стаята и задържа за кратко погледа си върху всеки член от екипа, преди да приключи:
— Беретата разполага с магазин, побиращ осем патрона, но аз открих, че ако ги наредя плътно, мога да напъхам десет. Сабри изобщо не можа да насочи пистолета си. Той тъкмо се обръщаше към мен, когато стрелях. Профилът му представляваше тясна мишена — мисля, че първите ми два куршума го улучиха в лявата ръка. Пристъпих напред и го повалих на земята. Момичето пищеше и ме удряше по гърба с дамската си чанта. Изстрелях десет куршума в него, след това освободих магазина и напъхах резервния пълнител. В него имаше само един патрон — единадесетия. По един патрон за всеки евреин, който Сабри бе убил в Мюнхен. Мушнах дулото в ухото му и стрелях. Девойката рухна върху трупа му и закрещя, че съм убиец. Насочих се обратно към пасажа и излязох на улицата. Един мотоциклет спря и аз се качих на задната му седалка.
Само Яков, който бе участвал в наказателни операции в Окупираните територии, се осмели да наруши настъпилата в стаята тишина.
— Какво общо имат Асад ал Халифа и неговият син Сабри с Рим?
Габриел погледна към Дина и с очи й зададе същия въпрос. Тя извади снимката на Сабри и на нейно място сложи друга, показваща Халед на погребението на баща му.
— Когато съпругата на Сабри, Рима, чула, че той е бил убит в Париж, влязла в банята на апартамента си в Бейрут и си прерязала вените. Халед открил майка си да лежи в локва кръв. Сега бил сирак, родителите му били мъртви, а родът му — разпръснат по четирите краища на света. Арафат осиновил момчето и след погребението Халед изчезнал.
— Къде е отишъл? — попита Йоси.
— Арафат видял в момчето потенциален символ на революцията и решил да го запази на всяка цена. Смятаме, че го е отвел под фалшиво име с кораб в Европа, за да бъде отгледан от някое богато палестинско семейство, живеещо в изгнание. Със сигурност знаем едно: за двадесет и пет години Халед ал Халифа никога не се е появявал отново. Преди две години помолих Лев да ми разреши да започна тайно да го издирвам. Не можах да го открия. Сякаш след погребението се беше изпарил във въздуха.
— И каква е твоята теория?
— Уверена съм, че Арафат го е подготвил да тръгне по стъпките на прославените си баща и дядо. Сигурна съм, че той е влязъл в действие.