— Мили боже! — прошепна Римона.
— Има и още нещо — додаде Дина, като се обърна към Габриел. — На коя дата уби Сабри в Париж? Спомняш ли си?
— Беше в началото на март — отговори той, — но не си спомням датата.
— Било е четвърти март — каза девойката.
— Също като в Рим — обади се Римона.
— Точно така. — Дина огледа останките от бившото село. — Започнало е точно тук, в Бейт Сайед, преди повече от петдесет години. Халед е организирал атентата в Рим и отново ще удари след двадесет и осем дни.
Втора част
Колаборационистът
8. Близо до Екс ан Прованс, Франция
— Мисля, че открихме още една, професоре.
Пол Мартино пропълзя на четири крака в дълбокия мрак на изкопаната яма, завъртя бавно глава и потърси откъде иде гласът, който беше нарушил работата му. Натъкна се на познатата фигура на Ивет Дьобре — млада дипломантка, която беше дошла като доброволка по разкопките. Осветена отзад от ярките лъчи на сутрешното провансалско слънце, тя беше просто един силует, който с нищо не издаваше прелестите й. Мартино винаги я бе считал за нещо като добре прикрито произведение на изкуството. Тъмната къса коса и острите й черти създаваха впечатление за юноша. Едва когато очите обходеха тялото й и се плъзнеха по пищния бюст, тънката талия и закръгления ханш, откриваха удивителната й хубост. Той беше изследвал тялото й с умелите си ръце, бе проникнал в неговите потайни кътчета и бе открил скрити наслади и болката от стари рани. Никой на разкопките не подозираше, че техните отношения са нещо повече от тези на учител и ученичка. Пол Мартино беше много добър в пазенето на тайни.
— Къде се намира? — попита я той.
— Зад светилището.
— Истинска или каменна?
— Каменна е.
— Положение?
— С лицето нагоре.
Мартино се изправи. Подпря се с ръце от двете страни на тесния изкоп и с едно силно набиране се изтласка на повърхността. Изтърси червеникавата провансалска пръст от дрехите си и се усмихна на Ивет. Както обикновено, той носеше избелели дънки и високи ботуши, чийто модел бе малко по-стилен от тези, които предпочитаха обикновените археолози. Беше облечен в графитеносив вълнен пуловер, а на врата си небрежно бе вързал тъмночервено шалче. Косата му бе черна и къдрава, големите му очи — тъмнокафяви. Веднъж негов колега бе отбелязал, че по лицето на Пол Мартино могат да се открият следи от всички народи, владели Прованс — келтите и галите, гърците и римляните, вестготите и тевтонците, франките и арабите. Той безспорно беше красив. Ивет Дьобре не бе първата възторжена дипломантка, съблазнена от него.
Официално Мартино беше професор по археология в престижния университет „Екс-Марсилия III“, макар че прекарваше повечето време по обекти и служеше като консултант на над дузина местни археологически музеи, разпръснати из цяла Южна Франция. Той беше експерт по предримската история на Прованс и макар да бе едва тридесет и пет годишен, смятаха го за един от най-добрите френски археолози. Последната му студия — разработка за отмирането на лигурийската хегемония в Прованс — бе обявена за образцов академичен труд. Сега той преговаряше с един френски издател за написването на научнопопулярна книга за древната история на региона.
Успехите му, жените и слуховете за богатството му го бяха направили обект на значителна професионална завист и злостни клюки. Макар че не обичаше да говори за личния си живот, Мартино никога не бе крил своя произход. Починалият му баща — Анри Мартино — се бе занимавал едновременно с бизнес и с дипломация, но се бе провалил драматично и в двете направления. След смъртта на майка си Мартино продаде голямата семейна къща в Авиньон, както и втори имот в селскостопанския Воклюз33. Оттогава живееше удобно с получените пари. Притежаваше голям апартамент близо до университета в Екс, уютна вила в селцето Лакост — в планината Люберон, и малка квартира в Монмартър Париж. Твърдеше, че е избрал археологията, понеже бил запленен от въпроса защо цивилизациите се раждат и умират и какво води до тяхното изчезване. Някои долавяха у него неясно безпокойство и мълчалива ярост. Тя изглеждаше временно овладяна, поне докато ровеше буквално в историята.
Мартино последва девойката през лабиринта от ровове. Разположен на върха на възвишение, което се издигаше над обширната равнина в подножието на масива Шен дьо л’Етоал, обектът беше опидий34, построен от могъщото келтско-лигурийско племе, познато под името салийци. При първоначалните разкопки бе заключено, че укрепеното селище е имало две разграничени части: едната е била за келтската аристокрация, а другата — за предполагаемата лигурийска нисша класа. Обаче Мартино бе лансирал нова теория. Бързото пристрояване на по-бедната част от укреплението се е дължало на мълвата за битка между лигурийците и гърците, станала близо до Марсилия. При сегашните разкопки той бе доказал убедително, че втората част на укреплението е била нещо като бежански лагер от желязната епоха.