Жилището, в което влезе, изглеждаше по-подходящо за ексски аристократ, отколкото за археолог и професор на непълен работен ден. Първоначално това бяха два отделни апартамента, но след крайно неочакваната смърт на своя съсед вдовец Мартино бе получил правото да ги събере в едно жилище. Всекидневната беше просторна, с висок таван и големи прозорци, гледащи към улицата. Мебелите бяха в провансалски стил, но не толкова груби като тези във вилата му в Лакоста. На едната стена висеше пейзаж на Сезан, на другата — два акварела на Дега. Две удивително запазени римски колони се издигаха около вратата за големия кабинет, където имаше неколкостотин монографии по археология и невероятна колекция от оригинални топографски бележки и ръкописи на едни от най-великите умове в тази област. Домът на Мартино бе неговото светилище. Той никога не канеше в него свои колеги, а само жени — напоследък единствено Ивет.
Професорът взе набързо душ и се преоблече в чисти дрехи. Две минути по-късно отново седеше зад волана на мерцедеса си, носейки се с голяма скорост по „Кур Мирабо“. Обаче не пътуваше към университета. Тъкмо обратното, той пресече града и зави по магистрала Q51 към Марсилия. Беше излъгал Ивет, и то не за пръв път.
Повечето жители на Екс имаха склонност да пренебрегват Марсилия. Пол Мартино пък винаги се чувстваше привлечен от нея. Пристанищният град, който гърците бяха нарекли Масалия, днес беше вторият по големина във Франция и си оставаше входният пункт за болшинството имигранти, повечето от които сега прииждаха от Алжир, Мароко и Тунис. Разделена почти наполовина от шумния булевард „Канбиер“, Марсилия имаше две различни лица. На юг от булеварда, в края на старото пристанище, се простираше приятен френски град с широки пешеходни зони, модерни търговски улици и широки тротоари, осеяни с кафенета на открито. На север бяха живописните квартали „Льо Пание“ и „Картие Белсюнс“. Тук човек можеше да поскита по павираните улички, слушайки само арабска реч. Чужденците и кореняците французи рядко се разхождаха след мръкване, защото ставаха лесна плячка за уличните престъпници.
Ала Пол Мартино нямаше такива опасения за сигурността си. Той остави мерцедеса си на булевард „Антен“, близо до стълбището, което водеше към гара „Сен Шарл“, и пое надолу по хълма към улица „Канбиер“. Преди да стигне оживената артерия, зави в тясна уличка, наречена „Рю де Конвалесан“. Широка колкото да мине една кола, тя се спускаше към пристанището в сърцето на „Картие Белсюнс“.
Нощният въздух над тъмната уличка бе изпълнен с мирис на дим от горящи въглища, куркума36 и едва доловимо на мед. Двама старци, седнали на тесни столове пред входа на евтин жилищен дом, които се редуваха да подръпват от едно наргиле, изгледаха с безразличие минаващия Мартино. Минута по-късно една спаднала футболна топка, сива като паважа, долетя от мрака и тупна пред него. Професорът с шут я запрати умело обратно в посоката, откъдето бе дошла. Улови я обуто в сандали момче, което, щом видя високия непознат мъж, облечен в западняшки дрехи, се обърна и изчезна зад ъгъла. Мартино сякаш видя самия себе си преди тридесет години. Мирис на въглищен дим, куркума и мед… За миг изпита усещането, че върви по улиците на Южен Бейрут.
Стигна до кръстовище. На единия ъгъл имаше щанд за дюнери, на другия — малко кафене, което предлагаше тунизийски ястия. Три момчета изгледаха предизвикателно Мартино от вратата на кафенето. Той им пожела на френски приятна вечер, после сведе поглед и зави надясно.
Уличката беше по-тясна от „Рю де Конвалесан“. По-голямата част от тротоара бе заета от сергии, отрупани с евтини килими и алуминиеви тенджери. На отсрещния й край имаше арабско кафене. Мартино влезе в него. В задната му част, близо до тоалетната, започваше тясно, неосветено стълбище. Той се заизкачва бавно в мрака. В края на стълбището имаше врата. Когато стигна до нея, тя рязко се отвори. Гладко обръснат мъж, облечен в галабия, излезе на площадката.
— Маа-салаамах! — рече той. Което означаваше: „Мир вам!“
— Ас-салаам алейкум!37 — отговори Мартино, като мина край мъжа и влезе в апартамента.
9. Йерусалим
Йерусалим буквално е град върху хълмове. Разположен на върха на Юдейските планини, от крайбрежната равнина до него се достига по стръмен път, който лъкатуши през планинския проход Шаар Хагай. Като повечето израелци, Габриел все още го наричаше с арабското му име — Баб ал Вад. Той смъкна прозореца на служебната шкода и облегна ръка на него. Вечерният вятър — хладен, мек и ухаещ на кипариси и борове — задърпа ръкава на ризата му. Габриел мина край ръждивия скелет на бронетранспортьор — реликва от битката през 1948 година — и се замисли за шейх Асад, който искал да овладее единствения снабдителен път за Йерусалим.