Пусна радиото, надявайки се да намери малко музика, но вместо това, чу новината, че току-що терорист-самоубиец е взривил автобус в многолюдния йерусалимски квартал „Рехавия“. Той изслуша метеорологичната прогноза и когато тъжната музика започна, изключи радиото. Тази музика означаваше фатален край. Колкото по-дълго звучеше, толкова повече бяха жертвите.
Шосе номер 1 внезапно се преобразува от магистрала с четири платна в широк градски булевард — прочутия „Яфа“, който преминаваше от северозападния край на Йерусалим до стените на Стария град. Габриел пое по него наляво, после се спусна по дългото полегато нанадолнище и мина край оживената нова централна автогара. Въпреки бомбения атентат, към входа й се стичаше поток от пътници. Повечето от тях нямаха друг избор, освен да се качат на автобусите и да се надяват, че тази нощ ще избегнат куршума от Руската рулетка.
Той мина край входа на обширния пазар „Махане Йехуда“. Етиопска девойка в полицейска униформа стоеше на пост пред металната бариера и проверяваше чантата на всеки, който искаше да влезе. Когато спря на светофара, група облечени в черно членове на сектата Хареди се защураха между колите като носени от вятъра есенни листа.
След поредица от завои стигна до улица „Наркис“. Тук нямаше паркинги, така че спря зад ъгъла и бавно тръгна назад към жилището си под сянката на евкалиптовите дървета. В паметта му изникна сладко-горчивият спомен за Венеция, за потрепващото отражение на дома му върху копринената водна повърхност на канала… Спомни си как завързваше лодката си на кея от задната страна на къщата.
Йерусалимската жилищна кооперация от варовик беше разположена на няколко метра навътре от улицата и до нея се стигаше по циментова алея, минаваща през малка, гъсто обрасла градина. Входът беше осветен от зеленикава светлина и миришеше тежко на прясна блажна боя. Не си направи труда да провери пощенската си кутия — никой не знаеше, че живее тук, а сметките му отиваха директно в една подставена компания за недвижими имоти, ръководена от интендантството на Службата.
Кооперацията нямаше асансьор. Габриел се изкачи уморено по циментовото стълбище до четвъртия етаж и отвори вратата. Апартаментът беше голям според израелските стандарти — две спални, кухненски бокс, малък кабинет до комбинираната всекидневна и трапезария. Но бе много далеч от пиано нобиле38 на крайбрежната му къща във Венеция. От интендантството бяха предложили да му го продадат. Йерусалимските апартаменти, изглежда, се обезценяваха с всеки следващ бомбен атентат и в момента той можеше да го купи на добра цена. Киара бе решила да не чака нотариалния акт, за да го превърне в свой дом. Тъй като нямаше кой знае какво да върши, тя прекарваше повечето време в пазаруване и упорито префасонираше функционалното, но мрачно жилище в нещо като домашно огнище. Докато Габриел го нямаше, вкъщи се бяха появили нов килим и месингова масичка с крака от лакирано дърво. Надяваше се, че я е купила от реномиран магазин, а не от някой амбулантен търговец, който продава в шишета дори въздух от Светите земи.
Габриел повика Киара, но не получи отговор. Тръгна по коридора към спалнята им. Тя беше обзаведена повече като за оперативни агенти, отколкото за любовници. Той бе събрал двете легла, но неизменно се събуждаше посреднощ, приклещен в зейналото пространство между тях. В долния край на леглото бе оставен малък кашон, след като Киара бе разопаковала повечето им вещи. Габриел предположи, че психоаналитикът на булевард „Цар Саул“ би открил в непокътнатия кашон дълбок психологически смисъл. Истината беше далеч по-прозаична — беше прекалено зает с работата си. Все пак беше потискащо да си мисли, че целият му живот би могъл да се побере в тази кутия, така както е трудно човек да си представи, че малка метална урна може да побере праха на човешко същество. Повечето неща дори не бяха негови. Те принадлежаха на Марио Делвекио — роля, която бе играл известно време с умерен успех.
Габриел седна, сряза опаковъчното тиксо и с облекчение откри малка дървена кутия. Това бе реставраторският комплект за пътуване, който съдържаше пигменти и четки, подарени му от Умберто Конти в края на чиракуването му. Останалото бяха боклуци, неща, с които трябваше отдавна да се е разделил: кочани от стари чекови книжки, бележки за реставрации, остра рецензия за неговата работа по картината на Тинторето „Христос край Генисаретското езеро“, излязла в едно италианско списание за изкуство. Зачуди се защо си бе направил труда не само да я прочете, но и да я запази.