— Връщайте се в леглото, шефе, всичко е наред — отговори му младият дежурен офицер.
Сега черното му бронирано пежо го чакаше в края на алеята. Рами, тъмнокосият началник на охранителния му отряд, стоеше до отворената задна врата. Шамрон си бе спечелил много врагове през годините, а мнозина от тях живееха смущаващо близо до Тивериада. Рами беше тих като вълк единак, но много по-смъртоносен от хищника. Рядко се отделяше от шефа си.
Ари спря за момент да запали цигара от долнокачествения турски тютюн, който пушеше още от времето на Мандата2, после слезе от верандата. Беше нисък на ръст, но макар и вече на възраст, все още със здраво телосложение. Обсипаните му с червеникавокафяви петна ръце бяха жилави и изглеждаха като взети назаем от два пъти по-едър човек. Сбръчканото му лице приличаше на въздушна снимка на пустинята Негев. Стоманеносивата коса, която обрамчваше плешивото му теме, беше подстригана толкова късо, че почти не се забелязваше. Намирайки си ужасно трудно подходящи очила, той се бе примирил с грозните си рамки от нечуплива пластмаса. Дебелите лещи уголемяваха сините му очи, които вече бяха загубили своята бистрота. Ари вървеше така, сякаш всеки миг очакваше да го нападнат — с приведена глава и отбранително издадени лакти. По коридорите на „Цар Саул“ — щабквартирата на старата му служба — походката му беше известна като „стъпката на Шамрон“. Той знаеше за това и го одобряваше.
Ари се настани на задната седалка на пежото. Тежката бронирана кола потегли по стръмната алея към брега на езерото. Зави надясно и се понесе към Тивериада, а после на запад през Галилея — към крайбрежната равнина. През по-голямата част от пътуването погледът на Шамрон бе прикован върху надраскания циферблат на часовника му. Сега времето бе негов враг. С всяка изминала минута виновниците се измъкваха все по-далеч от местопрестъплението. Ако бяха предприели подобен атентат в Йерусалим или Тел Авив, щяха да бъдат заклещени в мрежата от контролни пунктове и пътни барикади. Но всичко се бе случило в Италия, не в Израел, и Шамрон зависеше от благоволението на полицията им. Италианците отдавна не се бяха сблъсквали с толкова мащабен терористичен акт. Освен това посолството — израелската връзка с тяхното правителство — беше в руини. Шамрон подозираше, че положението е същото и с една много важна база на Израелските тайни служби. Рим беше регионалната централа за Южна Европа. Тя се ръководеше от катса3 на име Шимон Пацнер, когото Шамрон лично бе вербувал и обучил. Напълно възможно бе Службата да е загубила един от най-компетентните си и опитни офицери.
Пътуването като че ли нямаше край. Слушаха новините по Израелското радио и с всяка нова информация положението в Рим изглеждаше по-лошо. Шамрон три пъти грабваше тревожно своя кодиран мобилен телефон, ала и трите пъти го връщаше в калъфчето му, без да набере номера. „Ще го оставя на тях — помисли си той. — Те знаят какво правят. Благодарение на мен са добре обучени“. Освен това сега не му беше времето специалният съветник на премиера по въпросите за сигурността и тероризма да се намесва с полезни предложения.
„Специален съветник“… Ненавиждаше тази титла, понеже му намирисваше на неопределеност. Някога беше мемунех — главният шеф. Беше водил всички от любимата си служба и страната си към триумф, но и към несполуки. Лев и неговите млади технократи го смятаха за бреме и го бяха изпратили в пенсия в Юдейската пустиня. Щеше да си остане там, ако не беше спасителният изход, предложен му от министър-председателя. Старата лисица Шамрон веднага разбра, че от премиерския кабинет може да упражнява почти толкова власт, колкото и от директорския на булевард „Цар Саул“. Опитът го бе научил да бъде търпелив.
Започнаха да се изкачват към Йерусалим. Шамрон не можеше да мине по този път, без да си спомни за миналите битки. Отново го обхвана предчувствието от предишната нощ. Рим ли бе видял тогава или нещо друго, по-страшно? Сигурен бе, че това е дело на някой стар враг. Мъртвец, изникнал от миналото.
Кабинетът на премиера се намираше на улица „Каплан“ № 3 в квартала „Кириат бен Гурион“, Западен Йерусалим. Шамрон влезе в сградата през подземния гараж и се качи в кабинета си. Той беше малък, но стратегически разположен на коридора, който водеше към кабинета на министър-председателя. Това му позволяваше да вижда кога Лев или някой друг от шефовете на разузнаването и сигурността отиваха на среща в „светая светих“. Нямаше лична секретарка, но заедно с трима от служителите по сигурността ползваше услугите на едно момиче на име Тамара. Сега тя му донесе кафе и включи панела с трите монитора.
2
Британският мандат върху Палестина, получен със съгласието на Парижката мирна конференция от 1919 г., подкрепя целите на ционизма за изграждане на еврейска държава. — Б.пр.