Кабинетът, в който се озова Габриел, беше малко по-голям от неговия на булевард „Цар Саул“. Вътре имаше скромно дървено бюро и тясно походно легло, а върху колосаната бяла калъфка на възглавницата лежеше красиво подвързан с кожа екземпляр на Корана. Дебели кадифени завеси закриваха прозореца, а настолната лампа, насочена към купчина книжа, бе единственият източник на светлина. На едната стена, почти скрита от плътната сянка, бяха закачени няколко реда снимки в рамка, показващи палестинския лидер с редица знаменити личности. Сред тях се открояваше една с американския президент, който фактически бе признал миниатюрната му държава. И на когото Арафат се отплати, като го предаде в Кемп Дейвид и напусна преговорите за мирния договор.
Зад бюрото, смален и с болнав вид, седеше самият Арафат. Носеше изгладена униформа и кафие на черно-бели квадрати. Както обикновено, то падаше на дипли над дясното му рамо и бе прихванато към униформата му, така че да прилича на картата на Палестина. „Арафатовата версия на Палестина“ — отбеляза наум Габриел, защото много приличаше на очертанията на Израел. Ръката му, с която покани госта си да седне, трепереше силно, както и издадената му долна устна, когато го попита дали иска чай. Габриел познаваше достатъчно добре арабските обичаи, за да знае, че отказът му би насочил нещата в неприятна посока. Затова прие с готовност, наблюдавайки с известно задоволство как Арафат изпрати полковник Кемел да донесе чая.
Известно време те се гледаха мълчаливо над малкото бюро. За пръв път бяха насаме. Сянката на последната им среща надвисна над тях. Беше се състояла в кабинета на един апартамент в Манхатън, където Тарик ал Хурани — мъжът, който бе поставил бомба под колата на Габриел във Виена — се бе опитал да убие Арафат заради предполагаемото му „предателство“ към палестинския народ. Преди да избяга от жилищната сграда, Тарик бе пронизал с куршум гърдите на Габриел — рана, от която едва не загина.
Сега, докато седеше пред Арафат, Габриел за пръв път от много години усети болка в гърдите. Никой друг, освен може би Шамрон, не бе оказал по-силно влияние върху живота на Габриел от Ясер Арафат. В продължение на тридесет години двамата плуваха заедно в една и съща река от кръв. Габриел беше убил най-доверените лейтенанти на Арафат, той пък бе заповядал „разплатата“ срещу него във Виена. Но дали Леа и Дани бяха набелязаните жертви, или бомбата в действителност бе предназначена за Габриел? Този въпрос го терзаеше цели тринадесет години. Арафат със сигурност знаеше отговора. Това бе една от причините, заради които Габриел така охотно бе приел предложението на Ари да посети Рамала.
— Шамрон каза, че си искал да обсъдиш някакъв важен въпрос с мен — проговори Арафат. — Съгласих се да се срещна с теб само от учтивост към него. С Шамрон сме връстници. Историята ни събра на тази земя и за съжаление водихме много битки. Понякога побеждавах аз, понякога — той. Сега и двамата остаряхме. Надявах се, че може да видим малко мирни дни, преди да умрем, но надеждите ми вече повехнаха.
„Ако е така — помисли си Габриел, — защо напусна преговорите, които щяха да ти дадат държава в ивицата Газа и върху 97% от Западния бряг? А Източен Йерусалим щеше да бъде нейна столица?“
Габриел, разбира се, знаеше отговора. Той се съдържаше в оформената чрез кафието карта на „Палестина“, която Арафат носеше на рамото си. Ясер я искаше цялата.
Габриел не успя да отговори, защото Кемел се върна, носейки малък сребърен поднос с две чаши чай. След това полковникът се настани на един стол и впери здравото си око в госта. Арафат обясни, че помощникът му говори свободно иврит и ще превежда. Габриел се бе надявал да разговарят на четири очи, но преводачът можеше да се окаже от полза. Макар и сносен, арабският му език нямаше да може да изрази нюансите в речта, необходими при разговор с човек като палестинския лидер.
След като отпи, Арафат сложи с трепереща ръка чаената чашка обратно върху чинийката й и попита госта какво го е довело в Рамала. Отговорът на Габриел се състоеше само от една дума. За момент тя извади от равновесие старата лисица, точно каквато бе и целта му.
— Халед? — повтори Арафат, възвръщайки самообладанието си. — Познавам много мъже с името Халед. Опасявам се, че то е доста срещано сред палестинците. Трябва да бъдеш по-точен.
Габриел много добре знаеше, че една от любимите тактики на Арафат за водене на преговори е престореното незнание. Ето защо той мина директно към случая: