— Дължа ти живота си, Джибрил, и затова ще ти помогна в тази работа. Няма никакъв Халед. Той е плод на въображението ти. Ако продължиш да го търсиш, истинските убийци ще избягат.
Габриел рязко се изправи, слагайки край на срещата. Арафат излезе иззад бюрото и постави ръце върху раменете му. Те сякаш прогориха кожата му, но той не направи нищо, за да прекъсне прегръдката на палестинеца.
— Радвам се, че най-сетне се срещнахме официално — каза Арафат. — Щом ние с теб можем да седнем заедно, значи има надежда за всички нас.
— Може би — отвърна Габриел, макар че от тона му лъхаше песимизъм.
Арафат го пусна и се насочи към вратата, после внезапно спря.
— Ти ме изненада, Джибрил.
— Защо?
— Очаквах, че ще използваш възможността, за да обясним недоразумението за Виена.
— Ти уби жена ми и сина ми — каза Габриел, заблуждавайки съзнателно палестинеца за съдбата на Леа. — Не съм сигурен, че някога ще можем да си обясним „недоразумението“, както се изрази.
Арафат поклати глава.
— Не, Джибрил, аз не съм ги убил. Заповядах на Тарик да убие теб като отмъщение за Абу Джихад, но изрично му казах да не закача семейството ти.
— Защо направи това?
— Защото го заслужаваше. Беше проявил известно благородство онази нощ в Тунис. Да, застреля Абу Джихад, но се погрижи да не бъдат наранени жена му и децата му. Всъщност на излизане от вилата си се спрял да успокоиш дъщерята на Джихад и си я посъветвал да се погрижи за майка си. Спомняш ли си?
Габриел затвори очи и кимна утвърдително. Сцената в Тунис, както и избухналата бомба във Виена, бяха като галерия в паметта му, където той всяка нощ се разхождаше в сънищата си.
— Смятах, че заслужаваш същото като Абу Джихад — да умреш като войник пред очите на жена си и сина си. Тарик не се съгласи с мен. Той смяташе, че заслужаваш по-сурово наказание — да видиш как умират жена ти и детето ти. Затова постави бомбата под тяхната кола и се увери, че си наблизо, за да станеш свидетел на взрива. Виена беше дело на Тарик, не мое.
Телефонът на бюрото на Арафат иззвъня, раздирайки спомена на Габриел за Виена, както нож — маслено платно. Палестинецът рязко се обърна и остави госта сам да намери пътя за навън. Полковник Кемел чакаше на площадката. Той съпроводи безмълвно израелеца през руините на Муката. След мрака в кабинета на Арафат ярката светлина беше почти непоносима. Зад разбитата врата Йонатан Шамрон играеше футбол с неколцина от палестинските охранители. Двамата се качиха в бронирания джип и поеха по улиците на смъртта. Щом излязоха от Рамала, Йонатан попита Габриел дали е научил нещо полезно.
— Халед ал Халифа е извършил бомбения атентат над нашето посолство в Рим — заяви Габриел уверено.
— Нещо друго?
„Да — помисли си Габриел. — Ясер Арафат лично е наредил на Тарик ал Хурани да убие жена ми и сина ми“.
11. Йерусалим, 23 март
Телефонът на нощното шкафче на Габриел иззвъня в два часа през нощта. Беше Яков.
— Изглежда, твоето посещение в Рамала е разбунило гнездото на осите.
— За какво говориш?
— Аз съм отвън, на улицата.
Връзката прекъсна. Габриел седна в леглото и се облече в тъмното.
— Кой беше? — попита Киара с натежал от съня глас.
Габриел й обясни.
— За какво е всичко това?
— Не знам.
— Къде отиваш?
— Не знам.
Наведе се да я целуне по челото. Киара измъкна ръка изпод одеялото, прегърна го през врата и го притегли към устните си.
— Бъди внимателен! — прошепна тя, долепила устни до бузата му.
Минута по-късно Габриел седеше на пасажерската седалка в необозначения фолксваген голф на Яков, пътувайки на запад през Йерусалим. Яков караше абсурдно бързо, като истински сабра43, държейки волана с едната ръка, а с другата — чаша кафе и цигара. Предните фарове на насрещните коли осветяваха сипаничавото му лице. По него бе изписана непреклонност.
— Името му е Махмуд Арвиш — каза той. — Един от най-важните ни информатори в палестинската върхушка. Работи в Муката. Приближен е на Арафат.
— Кой направи контакта?
— Арвиш ни изпрати сигнал преди два часа и настоя да поговорим.
— За какво?
— За Халед, разбира се.
— Какво знае той?
— Не каза.
— За какво съм ти аз? Защо Арвиш не говори със своя наблюдаващ офицер?