— Аз съм този офицер — отвърна Яков, — но човекът, с когото иска да говори, си ти.
Стигнаха западния край на Новия град. От дясната страна на Габриел, окъпани от сребристата светлина на изгрялата луна, се простираха равнинните земи на Западния бряг. Ветераните го наричаха „страната на Шабак“. Беше земя, където обичайните правила не се прилагаха и където малкото спогодби, които съществуваха, можеха да бъдат променени или нарушени, когато се счетеше за необходимо да се води борба с арабския тероризъм. Мъжете — като Яков — бяха железният юмрук на израелската сигурност — пехотинци, които се занимаваха с мръсната работа на контратероризма. Хората от Шабак имаха властта да арестуват без причина и да претърсват без предупреждение, да закриват фирми и да взривяват къщи. Те живееха напрегнато, пушеха, пиеха твърде много кафе и спяха твърде малко. Съпругите им ги напускаха, арабските им информатори се страхуваха от тях и ги мразеха. Макар че бе налагал върховното държавно наказание, Габриел винаги се бе смятал за щастливец, че бе поканен да се присъедини към Службата, а не към Шабак.
Действията на Шабак понякога бяха в разрез с принципите на демократичността и — както и при Службата — публичните скандали бяха накърнили репутацията му у дома и в чужбина. Най-лошият случай бе прословутата афера „Автобус 300“. През април 1984 година автобус номер 300, пътуващ от Тел Авив за южния град Ашкелон, бе нападнат от четирима палестинци. Двама от тях бяха убити по време на военната спасителна операция, а двамата оцелели терористи бяха отведени в близката житна нива и никой повече не ги видя. По-късно се разкри, че нападателите са били пребити до смърт от офицери на Шабак по заповед на генералния им директор. Последва серия от скандали, като при всеки се разкриваха някои от най-жестоките методи на Шабак: насилие, принудително изтръгване на признания, изнудване и измами. Поддръжниците на Шабак обичаха да изтъкват, че разпитите на заподозрените терористи не могат да се водят на чашка кафе. Но целите му, независимо от скандалите, си оставаха непроменени. Шабак не се интересуваше от залавянето на терористите, след като кръвта е била пролята. Той искаше да ги спре, преди да могат да нападнат, и ако е възможно, да уплаши младите араби, за да не поемат по пътя на насилието.
Яков внезапно натисна спирачка, за да избегне сблъсъка с бавно движещ се транзитен камион. Едновременно с това присветна с фаровете и натисна клаксона. Камионът реагира, като смени платното. Когато го задминаваха, Габриел зърна двама хередини, които водеха оживен разговор, сякаш нищо не се бе случило.
Яков хвърли една кипа44 в скута на Габриел. Беше по-широка от обичайните и рехаво изплетена, с оранжеви и кехлибарени шарки на черен фон. По модела им Габриел се досети за предназначението на шапката.
— Ще пресечем границата като заселници, в случай че някой от Палестинската държавна сигурност или „Хамас“ наблюдава контролно-пропускателните пунктове.
— Откъде сме?
— От Кириат Девора — отговори Яков. — Намира се в Йорданската долина. Кракът ни никога няма да стъпи там.
Габриел вдигна кипата.
— Предполагам, не сме много популярни сред местното население.
— Да кажем, че жителите на Кириат Девора приемат на сериозно ангажимента си към израелската земя.
Габриел намести шапката на главата си. Докато караше, Яков го запозна накратко с процедурата по преминаването в Западния бряг. Обясни му пътя, по който щяха да минат, за да стигнат до арабското село, където чакаше Арвиш. А накрая описа начина на измъкване. Когато свърши, се пресегна към задната седалка и взе оттам един автомат „Узи“.
— Предпочитам това — каза Габриел, показвайки своята берета.
— Става дума за Западния, а не за Източния бряг — засмя се Яков. — Не бъди глупав, Габриел, вземи узито.
Той неохотно взе автомата и мушна пълнителя в затвора. Яков сложи на главата си същия вид кипа като тази, която бе дал на спътника си. Няколко мили преди летище „Бен Гурион“ той напусна магистралата и пое по двулентов път на изток към Западния бряг. Разделителната стена, която изникна пред тях, хвърляше черна сянка на пътя.
На контролно-пропускателния пункт сред войниците от Израелската отбранителна армия стоеше и човек на Шабак. Когато Яков приближи, мъжът прошепна няколко думи на войниците и на фолксвагена бе разрешено да мине без проверка. Като излезе от контролно-пропускателния пункт, Яков подкара с висока скорост по окъпания в лунна светлина път. Габриел погледна през рамо и видя чифт фарове. Те ги следваха известно време, след това се отдалечиха в нощта. Яков сякаш не ги забеляза. Втората кола, както подозираше Габриел, принадлежеше на контраразузнавателния екип на Шабак.