Пътна табела сигнализираше, че остават четири километра до Рамала. Яков напусна шосето, завивайки по черен път, който минаваше през коритото на някогашен поток. Той угаси фаровете и премина коритото само на кехлибарената светлина на габаритите. След малко спря.
— Отвори жабката.
Габриел го направи. В нея имаше две кефии.
— Сигурно се шегуваш.
— Покрий си лицето — каза Яков. — Цялото, както те го правят.
С обиграно движение Яков уви главата си с кефията и я завърза на шията си, така че лицето му се скри, оставяйки само тънки процепи за очите. Габриел направи същото. Яков отново подкара колата покрай тъмното речно корито, стиснал с две ръце кормилото, оставяйки у Габриел неприятното чувство, че седи до арабски войник, тръгнал в самоубийствена атака. След миля стигнаха до тесен павиран път. Яков зави по него и пое на север.
Селото беше малко дори и по стандартите на Западния бряг и имаше вид на внезапно напуснато — сивкавокафяви оборотни къщи, скупчени около тясно минаре, в които само тук-там се виждаше светлинка. В центъра на селото имаше малък пазарен площад. Нямаше никакви коли или пешеходци, само стадо кози, които се суетяха сред отпадъците.
Къщата, пред която Яков спря, беше на северния край. Прозорецът, гледащ към улицата, беше със затворени капаци. Единият от тях висеше накриво заради счупена панта. На няколко крачки от входната врата се виждаше детско велосипедче с три колела. То беше обърнато с кормилото към вратата, което означаваше, че срещата остава в сила. Ако беше в обратната посока, щяха да бъдат принудени да се оттеглят и да се насочат към резервната явка.
Яков грабна узито и излезе от колата. Габриел направи същото, после отвори задната врата на автомобила, точно както го бе инструктирал спътникът му. Обърна гръб на къщата и се огледа за някакво движение. „Ако някой приближи колата, докато съм вътре, стреляй в неговата посока — бе казал Яков. — Ако не разбере предупреждението, застреляй го“.
Яков прекрачи велосипедчето и ритна вратата. Габриел чу как дъските изпукаха, но не откъсна очи от улицата. От вътрешността долетя глас, който викаше на арабски. Габриел позна, че беше на Яков. Другият глас му бе непознат.
В близката къща светна лампа, после и в друга. Габриел освободи предпазителя на узито си и плъзна пръст на спусъка. Чу стъпки зад себе си и се обърна навреме, за да види как Яков извежда през счупената врата някакъв арабин с вдигнати ръце, с покрито с черна качулка лице и дулото на автомат, допряно до тила му.
Габриел отново погледна към улицата. Мъж, облечен в бледосива галабия, бе излязъл пред къщата си и му крещеше нещо на арабски. На същия език Габриел му нареди да не мърда, но палестинецът се приближи още.
— Застреляй го! — извика Яков, но той се въздържа.
Яков напъха Арвиш с главата напред на задната седалка. Габриел се качи след него и притисна информатора към пода. Заобикаляйки тичешком колата отпред, Яков стигна до шофьорската врата, като се поспря колкото да пусне един откос пред краката на палестинския селянин, който уплашено избяга обратно в къщата си.
Яков скочи зад волана и се изтегли на заден ход по тясната уличка. Като стигна пазарния площад, направи завой и се понесе с пълна скорост през селото. Стрелбата и бръмченето на колата бяха разтревожили жителите му. Те занадничаха през прозорците и вратите си, но никой не посмя да им се противопостави.
Габриел продължи да гледа през задния прозорец, докато селото изчезна в тъмнината. Малко по-късно Яков отново караше край пресъхналото корито на потока, този път в обратната посока. Информаторът все така лежеше на пода, набутан в тясното пространство между предната и задната седалка.
— Остави ме да се изправя, магаре такова!
Габриел натисна с една ръка арабина за врата, а с другата го претърси щателно за оръжие или експлозиви. Като не намери нищо, издърпа информатора на седалката и махна черната му качулка. В тъмнината едно око го изгледа злобно — окото на преводача на Ясер Арафат — полковник Кемел.
В миналото Хадера бе земеделско ционистко селище, което по-късно беше превърнато в сив и еднообразен индустриален град. Той бе разположен на половината път между Хайфа и Тел Авив. В работническия квартал, намиращ се в съседство с голяма фабрика за гуми, се издигаха редици от бели жилищни кооперации. В една от тях, онази, която е най-близо до фабриката, постоянно вонеше на изгоряла гума. На най-горния етаж на тази сграда имаше тайна квартира на Шабак. За повечето офицери тя бе място за срещи, което използваха в краен случай. Но Яков я предпочиташе. Острата миризма според него придаваше атмосфера на неотложност на срещите, така че малкото хора, които идваха тук, не искаха да се мотаят дълго. Той бе воден и от други мотиви. Неговите прадядо и прабаба — руски евреи от Ковно — бяха сред основателите на Хадера. Те бяха превърнали маларичните блата в плодородна земеделска земя. За Яков Хадера беше истината. Хадера беше Израел.