Пуснах главата на Корион. Просто разтворих пръсти и сивата коса се изплъзна между тях. Главата падна много бавно, сякаш падаше през паяжини или през сънища. Би трябвало да удари земята както чук удря гонг, но тя не издаде и звук. Със или без звук обаче аз я чух, усетих я. Товар падна от плещите ми. Товар толкова тежък, че нямах представа как съм го носил.
Вече виждах портите. Гигантската входна арка на Призрачния. Решетката беше спусната само наполовина. Самотна фигура стоеше под нея и задържаше невъзможната тежест на дърво и желязо. Горгот!
Хукнах натам.
48.
Тичах към портите на замъка. Още бях с бронята си, освен разните парчетии, които бях изгубил в мелето, но не я усещах тежка. Чувах съскането на стрели около мен. Зървах хора, които падат покосени. Най-добрите стрелци на Горски страж ми разчистваха пътя.
Чудех се къде отивам и защо. Оставил бях Корион в калта. Когато той издъхна, усетих смъртта му като стрела, която измъкват от рана, като свалени окови, като примка, която махат от врата на обесен миг преди животът да го напусне.
Няколко стрели ме застигнаха откъм бойниците на Призрачния. Една се разцепи в нагръдника ми. Като цяло обаче защитниците трудно подбираха мишените си в хаоса на турнирното поле и нямаха време да се занимават със самотния рицар, който щурмуваше замъка без подкрепление.
Оставих краката си да ме водят. Усещането за празнота упорстваше. Вътрешният глас, пришпорвал ме досега, беше замлъкнал и вместо него чувах само накъсаното си дишане.
На улицата към портите срещнах по-сериозна съпротива — мястото беше заслонено от погледа на Горски страж и неговите стрелци. Между калайджийниците и кожарските работилнички се бяха събрали войници. Вардеха пътя, по който бях минал с Нубанеца преди години, наежени като дете, което търси отмъщение.
Двайсет мъже ми преградиха пътя, копиеносци, предвождани от капитан с цветовете на Ренар и плетена ризница, която проблясваше мътно на слънцето. Зад тях виждах Горгот, подпрял с плещи решетката. В двора отвъд портите имаше още войници. Нямах представа защо още не са убили гиганта и не са затворили портите.
Спрях пред строените копиеносци и открих, че нямам въздух, а следователно и глас да ги заговоря. Студен повей на вятъра помете земята между нас, носеше пръски дъжд.
Какво да правя? Като никога, невъзможното ми се стори… невъзможно.
Погледнах назад. Двама търчаха по пътя, по който бях дошъл. Първият беше толкова едър и висок, че можеше да е единствено Райк. Видях перцата на стрела, щръкнала от лявото му рамо. Вторият беше така омацан с кръв и кал, че нямаше начин да го позная само по бронята. Но знаех, че е Макин. Само той държеше меча си така.
Погледнах към войниците, стиснали копията си като настръхнал таралеж, строени в редица.
Така, какво да бъде?
Нов повей на вятъра довя ситни пръски дъжд.
— Дом Ренар? — извика капитанът малко колебливо.
Те не знаеха! Бяха излезли от замъка и нямаха представа за естеството на атаката. Мъглите на войната са нещо чудесно.
Потърках с ръкавица нагръдника си да изчистя герба, изографисан там и скрит под пласт кървава кал.
— Убежище! Алейн Кеник, съюзник на дом Ренар, търси убежище. — Посочих назад към Райк и Макин. — Онези там искат да ме убият!
Може би смъртта на Корион не беше изкоренила лошотията от мен. Поне не докрай.
Затичах към войниците и те разделиха да ме пропуснат.
— Няма да минат през нас, милорд — каза капитанът и отдаде чест.
— Гледайте да не минат — рекох. Едва ли щяха да минат, както и да го гледаш.
Забързах към портите. Пътят се изкачваше и отново усетих тежестта на бронята си. Странна миризма беше пропила въздуха, тежка и мазна, като от бекон, който си метнал в огъня. Това ми напомни за Мабертон, където бяхме подпалили селяците преди… преди цял един живот сякаш.
Виждах войници да се строяват на бегом в двора отвъд портите. Бронирани отчасти, някои с щитове, други — без, повечето несъмнено препили с бира заради празника.
Наближих и видях труповете. Обгорени тела, изпечени в собствената си сланина, като труповете на бедняшко погребение, където дървата не стигат, за да ги превърнат в пепел.
Горгот стоеше с гръб към мен. Стрели стърчаха от ръцете и краката му. Отначало реших, че е замръзнал като статуя, но после видях как великанските мускули на гърба му потрепват конвулсивно.