Наведох глава да мина под решетката. Стотината мъже в двора ме гледаха. Горгот беше примижал от напрежение. Проследи ме с поглед през тесните процепи на очите си. Между оголените ребра на деформирания му гръден кош също стърчаха стрели. Кървава пяна набъбна около стрелите, когато гигантът издиша, и пак, когато си пое следващия дъх.
Ритнах една димяща глава и тя се отдели от овъгленото тяло.
— Твоят ангел пазител трябва да е голяма работа, Горгот — казах му. Всички войници, направили опит да го достигнат, лежаха изгорени.
Великанът поклати глава, едва доловимо.
— Момчето. Горе.
Над Горгот, свил се в пролука при дървената рамка на решетката, дебнеше Гог. Иначе мастиленочерните му очи сега светеха като нажежени въглени под духалото на ковач. Тънкото му телце се беше свило на малка топка. В дървото около него стърчаха стрели.
— Малкият е направил всичко това сам? — Примигнах. — Мама му стара!
Горгот бе споменал, че при Гог и братчето му промените настъпвали твърде бързо. Толкова бързо, че нямало начин момчетата да оцелеят.
— Убийте това бясно куче! — Гласът звънна зад мен. Звучеше познато. Звучеше като гласа на баща ми.
— Стреляйте.
Глас, който изисква подчинение. Но още никой не беше стрелял по мен, така че аз се обърнах с гръб към Горгот и с лице към Призрачния.
Граф Ренар стоеше пред голямата кула с две дузини въоръжени мъже. Вляво и вдясно се бяха строили копиеносци, по двайсетина от всяка страна. Откъм бойниците над портите прииждаха още войници.
Поклоних се.
— Здрасти, чичо.
Преди да изляза на турнирната арена, бях виждал Ренар само на портрет и сега за пръв път имах възможност да го разгледам добре. Лицето му беше доста по-тясно, косата — по-дълга и не толкова прошарена, но ако не се брои това, беше образ и подобие на по-големия си брат, а всъщност доста приличаше и на моя милост. Не беше толкова красив, разбира се.
— Аз съм принц Йорг Анкрат. — Свалих шлема си и се обърнах към войниците. — Наследник на трона на Ренар. — Което не беше съвсем вярно, но щеше да стане, щом убиех и последния жив син на графа. Нямах представа къде се намира понастоящем братовчедът Ярко, но явно не си беше вкъщи, иначе щях да видя цветовете му на турнирното поле. Затова ги оставих да стигнат до заключението, че е мъртъв. Да си го представят на същата клада, която бях запалил за брат му Марклос.
— Ти! — Графът посочи един от мъжете край себе си. — Забий стрела в главата на това копеле или лично ще отсека твоята!
— Това е въпрос между мен и чичо ми — казах аз, вперил поглед в стрелеца. — И когато приключа с него, вие ще сте мои войници и победата ми ще е ваша. Повече кръв няма да се пролива.
Мъжът вдигна арбалета си. Гореща вълна ме обля изотзад, сякаш някой бе отворил зад гърба ми вратичката на напалена пещ. По лицето на войника се надигнаха мехури като по повърхността на завираща супа. Нещастникът се срина с писъци, косата му се подпали. Мъжете около него отстъпиха в ужас.
Видях как духът напусна тялото му, което се гърчеше в пламъци, а парчета месо залепваха по плочите. Видях духа му и се пресегнах към него. Пресегнах се с ръцете си и с киселявата сила на некромантите. Усетих тъмната им енергия да пулсира в гърдите ми, да се излива от раната, нанесена от ръката на баща ми.
Дадох глас на призрака, дадох гласове и на другите призраци, които висяха като дим около труповете в краката ми.
Войниците пред мен побеляха и се разтрепераха. Мечове падаха с трясък на плочите, див ужас се разпространяваше като горски пожар.
Под акомпанимента на писъци от отвъдното аз стиснах меча си с две ръце и хукнах към граф Ренар, към своя чичо, човека, издал смъртната присъда на снаха си и племенниците си. Добавих и своя крясък към врявата, защото с Корион или без него нуждата да убия Ренар ме прогаряше като огън.
49.
И ето ме тук, седнал във високата кула на Призрачния, в празната стая на Корион. Огън припуква в огнището, животински кожи покриват каменния под, има чаши на масата и вино в стомната. И книги, разбира се. Преписът на Плутарх, който ми бе правил компания на пътя, сега си почива на дъбовите лавици заедно с петдесетина други томчета, облегнали едно в друго кожени рамене. Невзрачно начало, но като си помислиш, дори лавиците са започнали като мъничко жълъдче.
Седя до прозореца. Вятърът вилнее зад дванайсетте стъклени пана, всяко широко една педя и оформено като диамант. Вярвате или не, прозорецът беше докаран с волска каруца през планините, чак от Дивия бряг. Туртаните са майстори в обработката на стъклото, изтеглят го толкова равно и плоско, че погледнеш ли през прозореца, не виждаш деформациите, освен ако не ги търсиш съзнателно.