— Баща ми може да почака, проклет да е! — извиках. Останалото го преглътнах, ядосан на яда си.
Райк, изглежда, забрави временно за меча.
— К’ва е цялата тая простотия с „принца“, да ви го?… И с „капитан Борта“? И кога ше отворим тъпите бурета?
Публиката се беше събрала в пълния си състав — всичките ми братя стояха в кръг около нас.
— Е — рекох, — щом питаш толкова учтиво, брат Райк, ще ти кажа.
Макин ме изгледа с вдигнати вежди и сложи ръка върху дръжката на меча си. Дадох му знак да кротува.
— Простотията с „капитан Борта“ касае Макин, понеже той е капитан Макин Борта от Анкратската имперска гвардия. Простотията с „принца“ касае мен, щото съм обичаният син и престолонаследник на крал Олидан от дома Анкрат. А буретата ще ги отворим сега, защото днес навършвам четиринайсет години, а как иначе ще вдигнете тост за крепкото ми здраве?
8.
Всяко братство си има йерархия.
А в братство като моето дъното на йерархията е много неприятно място. Вероятността да те йерархят до смърт е голяма. Брат Йоб притежаваше подходящото излъчване, за да оцелее там — излъчване на бито куче, болно от бяс.
Седяхме на отломките от каменния зид на кметската къща и пиехме бира. Братята пиеха здраво и току крещяха името ми. Някои се придържаха към „брат Йорг“, други пробваха на вкус „принц Йорг“, но всички ме виждаха по нов начин. Райк не сваляше поглед от мен — по четината му засъхваше бирена пяна, а напреки на гърлото му червенееше следа от меча ми. Видно бе, че претегля залозите, лесно ми беше да си представя бавния балет от възможности, който върти тромави пируети зад ниското му чело. Рано или късно думичката „откуп“ щеше да изплува на повърхността. По-добре беше да не чакам.
— Той не ме иска жив, Малчо Райчо — казах. — Пратил е Гомсти да намери доказателство, че съм умрял, а не да ме намери жив. Вече си има нова кралица.
Райк се ухили грозно, после се оригна.
— Зарязал си замък, пълен със злато и фусти, за да яздиш с нас? Що за идиот би направил таквоз нещо?
Отпих от бирата. Възгорчива беше, но и разговорът не беше от сладките.
— Идиот, който знае, че няма да спечели войната, ако кралската гвардия му диша във врата — отвърнах.
— Каква война бе, Йорг? — Нубанеца седеше близо до мен и не пиеше. Винаги говореше бавно и сериозно. — Искаш да биеш графа? Или барон Кеник?
— Войната — казах аз. — Цялата.
Кент Червения се приближи откъм буретата, шлемът му беше пълен догоре с бира.
— Т’ва не може стана — заяви той, надигна шлема си и го преполови на четири глътки. — Значи ти си принцът на Анкрат, тъй ли? Второразрядно кралство с медна коронка. Сигурно има още десетина със същите права над високия трон кат’ вашите. И всяко си има армия.
— Десет, ами! Педесе по-скоро — изръмжа Райк.
— Почти сто всъщност — поправих ги аз. — Броил съм ги.
Стотина отломки от една империя, които си пускаха взаимно кръв в безкрайна поредица от дребни войни, кръвни вражди и набези, кралства, които се радваха на променлив успех и променлив провал, живееха в конфликт от поколения и нищо не се променяше. Война, която аз щях да променя, да прекратя, да спечеля.
Допих си бирата и станах да потърся Макин.
Не се наложи да търся дълго. Намерих го при конете, проверяваше копитата на Скокльо — своя жребец.
— Какво откри? — попитах го.
Макин сви устни.
— Открих кладата. Двеста, плюс-минус, всичките мъртви. Натрупали са ги на кладата, но не са я запалили. Сигурно нещо ги е подплашило. — Той махна на запад. — Дошли са пешком по пътя през тресавището и през онзи превал ей там. В горичката при потока са оставили двайсетина стрелци да убиват всеки, който се опита да избяга от градчето.
— Общо колко са били? — попитах.
— Стотина вероятно. Повечето пешаци. — Прозина се и прокара ръка по лицето си, от челото до брадичката. — Заминали са си преди два дни. Едва ли ще се върнат сега.
Усещах невидими тръни да се впиват в кожата ми.
— Ела с мен — казах му.
Макин ме последва до стъпалата и падналите колони на кметството. Братята бяха накарали Маикал да отвори второ буре.
— К’во стаа, капитане! — извика Бърло на Макин. Гласът му още беше хриплив след срещата на гърлото му с ръцете на Райк. Мъжете прихнаха и аз ги оставих да се насмеят. Още усещах тръните, остри, забити дълбоко. Точеха ме за нещо. Двеста тела на куп. Всичките мъртви.
— Капитан Макин твърди, че ще си имаме компания — казах.
Макин вдигна вежди, но аз не му обърнах внимание.
— Двайсетина меча, корави мъже, разбойници от най-долна проба. Срещата с тях няма да ви хареса — уведомих ги. — Идват без бързане в нашата посока, карат много плячка.