Райк скочи на крака, млатилото издрънча на кръста му.
— Плячка?
— Измет, казвам ви. Обогатяват се от чуждото страдание. — Удостоих ги с усмивката си. — Е, братя, ще трябва да им покажем къде грешат. Искам ги мъртви. До последния. И искам да го направим безкръвно. Направете капани по главната улица. Скрийте хора в зърнохранителницата и в хана „Син глиган“. Искам Кент, Роу, Лъжеца и Нубанеца да останат тук, зад този зид, и да стрелят по тях, когато мерзавците стигнат между зърнения склад и хана.
Нубанеца претегли в ръка арбалета си — истинско чудовище, шедьовър на инженерната мисъл, изработен от стария метал и украсен с мутрите на чужди богове. Кент изля бирата от шлема, нахлупи го на главата си и стисна дългия си лък.
— Може да дойдат и през превала, затова Райк да вземе Маикал и още шестима и да се скрият в руините на кожарската работилница. Наближи ли някой оттам, оставете го да ми подмине, после ударете в гръб. Макин ще ни е съгледвач и ще ни предупреди откъде идват. Отецът и вие петимата ще останете с мен като примамка.
Нямаше нужда да обяснявам повече. Е, Йоб не беше разбрал, но Райк го отлепи от бурето с бира, не твърде любезно при това.
— Плячка! — изкрещя Райк в лицето му. — Почвай да копаеш ями, малоумнико.
Знаеха как да спретнат засада моите момчета. Нямаха грешка в това. Умееха да водят сражение в руини. И как иначе — свикнали бяха с руините. Когато сами не превръщаха градчета в руини, се биеха в руините на градчета, които друг е опожарил преди нас.
— Бърло, Макин. — Повиках ги при себе си, докато другите се щураха по задачи. — Не ми трябваш за съгледвач, Макин — казах аз, като сниших глас. — Искам двамата да идете в горичката при потока и да се скриете. Така да се скриете, че даже да седне отгоре ви човек, да не разбере, че сте там. Скрийте се и чакайте. Ще разберете какво да правите, като му дойде времето.
— Принце… брат Йорг — каза Макин. Беше се навъсил страшно и току поглеждаше по улицата към стария Гомсти, който се молеше пред опожарената църква. — Каква е тая работа?
— Каза, че ще ме следваш навсякъде, Макин — отговорих. — Тук пътят започва. Когато напишат легендата, това ще е на първата страница. Някой стар монах ще окьоравее, докато ѝ слага украсите. Тук започва всичко. — Не споменах колко кратка може да се окаже книгата.
Макин се сгъна в своя си поклон, който приличаше повече на кимване, и тръгна. Бърло Дебелака заситни след него.
И така, братята заложиха капаните, приготвиха стрелите и се скриха в опожарените руини на Норлес. Наблюдавах ги, псувах ги наум, задето се бавят, но не казах нищо. Скоро на открито останахме само аз, отец Гомст и петимата, които бях избрал. Останалите, малко над две дузини, чакаха в засада.
Отец Гомст дойде и застана до мен, като все така мълвеше молитва. Чудех се дали и как щеше да се моли, ако знаеше какво всъщност предстои.
Главата пак ме болеше, този път като две куки, забити в очите, които някой тегли безмилостно към тила ми. Същата болка бях усетил по-рано, когато видях стария Гомсти в клетката при бесилото и се замислих за дома. А иначе главата често ме болеше. Често позволявах на болката да ме води, но вече започваше да ми писва. Омръзна ми да бъда риба на корда. Време беше да отвърна на удара.
Първият съгледвач цъфна на блатния път след час. Скоро се появиха и други — пришпорваха конете си да го настигнат. Сигурен бях, че са ни видели, седмината, дето си стояхме на стъпалата пред кметството.
— Ето я компанията — казах и посочих ездачите.
— Еба си! — възкликна брат Елбан и се изплю върху ботушите си. Избрал бях Елбан, защото не изглеждаше страшен — кльощав и стар под ръждивата ризница. Нямаше коса, нито зъби, но имаше хъс. — Ник’ви разбойници не са това. Глей ги само! — Не му се разбираше много, защото наистина нямаше зъби, нито един.
— Да знаеш, Елбан, може и да си прав — казах и го дарих с усмивка. — На мен повече ми приличат на фамилна гвардия.
— Бог да се смили над нас — чух да мърмори зад мен старият Гомсти.
Съгледвачите се изтеглиха назад. Елбан си взе нещата и тръгна към пазарната мера, където пасяха конете.
— Не е добра идея това, старче — казах му тихичко.
Елбан се обърна и видях страха в очите му.
— А ти нема да ме резнеш в гръб, нали, Йорх? — Не можеше да каже „Йорг“ без зъби, но се стараеше, горкият.
— Няма — казах. Елбан ми беше симпатичен някак; не бих го убил без основателна причина. — Къде ще избягаш, Елбан?
Той посочи към хребета.
— Само там ми се види чисто. Другите пътища са завардени, а в тресавището не стъпвам.