— Анкрат се определя от враговете си — каза той, без да се обръща. — Войската на Портата трябва да брани родната земя, а никоя друга армия не може да стигне до графа в неговите зали.
— Кралицата е мъртва. — Гърлото на майка зейна отново и обагри зрението ми в червено. Тръните жарнаха плътта ми като преди. — Принцът е мъртъв. — Строшен като непотребна играчка.
— И цена ще се плати. — Лундист най-сетне спря, опрял ръка на вратата, сякаш да не падне.
— Цена в кръв и стомана!
— Права над река Катун, три хиляди дуката и пет арабски жребеца — каза Лундист, без да ме поглежда.
— Какво?
— Речна търговия, злато, коне. — Сините му очи най-после ме намериха над рамото му. Сбръчканата му ръка напипа дръжката.
Проумявах думите една по една.
— Войската… — започнах.
— Няма да ходи никъде. — Лундист отвори вратата. Денят се вля през прага, ярък, горещ, прошарен с далечния смях на играещи деца.
— Ще ида сам тогава. Онзи ще умре с писъци, от моята ръка. — Студена ярост пълзеше по кожата ми.
Трябваше ми меч, или поне хубав кинжал. Кон, карта… грабнах тази пред мен, беше от стара кожа, миришеше на мухъл, с украса по краищата. Трябваше ми… обяснение.
— Как? Как може да изтъргуват смъртта им?
— Баща ти изкова съюза си с кралствата от Конски бряг чрез женитба. Силата на този съюз беше заплаха за граф Ренар и той е решил да удари рано, преди връзките да се затвърдят окончателно. Надявал се е да премахне както съпругата, така и наследниците. — Лундист пристъпи в светлината и косата му грейна златна, като ореол на слънчев вятър. — Баща ти няма достатъчно сила да унищожи Ренар и да опази Анкрат от вълците, които дебнат. Дядо ти на Конски бряг не приема това, иска отмъщение за дъщеря си и внука си… в резултат съюзът между него и Анкрат вече не съществува. И нищо не заплашва Ренар. Сега Ренар се стреми към примирие с нас, за да насочи силите си към другите граници на своето владение. И баща ти му продаде исканото примирие.
Вътре в себе си падах, премятах се, падах презглава в бездънна пропаст.
— Хайде, принце. — Лундист ми протегна ръка. — Да се поразходим на слънце. Сърце не ми дава да те държа зад чина в ден като днешния.
Смачках картата в юмрук и открих нейде в себе си усмивка — остра, горчива, но и с щипка хладнокръвие, което ми помогна да не губя целта си от поглед.
— Ами да, учителю. Да се поразходим на слънце. Ден като днешния не бива да се прахосва, в никакъв случай.
И излязохме навън. Денят беше жарък, но не стопи и капка от леда в мен.
10.
Умението с ножа е кървава работа, но брат Грамло винаги е чист.
Имахме си пленник. Един от ездачите на Марклос се оказа по-малко мъртъв от очакваното. За което той, разбира се, много скоро съжали. Макин накара Бърло и Райк да го доведат при мен на стъпалата пред кметството.
— Казва, че името му е Рентон. Сър Рентон, ако обичате — уведоми ме Макин.
Изгледах пленника от главата до петите. Хубава чернееща синина се беше увила през половината му чело, а прибързана среща с майката земя беше сплескала носа му в известно противоречие с естетическите норми. Мустаците и брадата му сигурно са били грижливо подрязани, но сега се бяха спекли от засъхналата кръв и не им личеше.
— Паднал си от коня си, а, Рентон? — попитах.
— Ти наръга сина на граф Ренар под бяло знаме — каза човекът. С-то и з-то му излязоха комично, но обикновено така става, когато ти е счупен носът.
— Ми да — казах. — Бих го наръгал и под друго. — Погледнах го в очите. В очичките — малки и мижащи някак. Дори в дворцови одежди не би хващал окото, а сега, целият в кал и кръв, приличаше на кози барабонки. — На твое място бих се тревожил повече за собствената си съдба, отколкото дали Марклос е бил наръган в съответствие с общоприетите правила на дворцовия етикет.
Това не беше вярно, разбира се. На негово място аз бих търсил възможност да развъртя ножа си и да убия някого, по възможност противниковия главатар. Но не бях толкова глупав и знаех, че повечето хора не споделят моите приоритети. Както Макин беше казвал неведнъж, нещо в мен беше счупено, но не толкова, че да не помня какво е било.
— Семейството ми е богато, ще ме откупят — каза Рентон. Говореше бързо и нервно, сякаш изведнъж осъзнал собственото си положение.
Прозинах се.
— Не, няма. Ако бяха богати, ти нямаше да яздиш с плетена ризница в охраната на Марклос. — Прозинах се отново, толкова широко, че челюстта ми изпука. — Маикал, донеси ми чаша бира, ако обичаш.