— Маикал е мъртъв — каза Райк иззад сър Рентон.
— Сериозно? — казах аз. — Идиотът Маикал? Мислех, че бог го е благословил със същия късмет, който помага на пияниците и лудите.
— Е, почти е умрял де — уточни Райк. — Едно от момчетата на Ренар го е ръгнало с ръждив меч в корема. Оставихме го на сянка да си умре.
— Трогателно — казах. — А сега някой да ми донесе бира.
Райк изсумтя и плесна Йоб да изпълни поръчката. Аз се обърнах отново към сър Рентон. Не изглеждаше особено щастлив, но не изглеждаше и подобаващо тъжен за човек в неговото положение. Току поглеждаше към отец Гомст. „Явно вярва в по-висша сила“, реших аз.
— Е, сър Рентон — казах. — Защо Марклос е решил да навести анкратски протекторати? Какво е намислил графът?
Част от братята се бяха събрали около стъпалата за шоуто, но повечето все още тарашеха мъртвите. Монетите са хубаво нещо и лесно за носене, но братята не се задоволяваха с това. Сигурен бях, че като потеглим, главите в количката ще си имат компания във вид на оръжия и брони. Ботуши — добрите ботуши струваха цели три медника.
Рентон се закашля, изтри носа си с ръка и омаза цялото си лице с черна кръв.
— Не знам какви са плановете на графа. Не съм в частния му съвет. — Погледна към отец Гомст. — Бог ми е свидетел.
Наведох се към него. Миришеше на вкиснало, като сирене, оставено на слънце.
— Бог определено ти е свидетел, Рентон, ще ти бъде свидетел и когато умреш, скоро.
Оставих го да осмисли думите ми и се обърнах с усмивка към стария Гомсти.
— Можеш да се погрижиш за душата на този рицар, отче. Греховете на плътта му обаче… с тях ще се заема аз.
Райк ми подаде чаша бира и аз отпих.
— Мислех, че ако някога ти писне плячкосването, Малчо Райчо, значи ти е писнало от живота — казах. Братята се разсмяха. — Така че защо си тук, вместо да кормиш мъртвите за златна жлъчка?
— Искам да вида как ше утрепеш Мишока — рече Райк.
— Значи ще останеш разочарован — казах аз. — Сър Мишок ще ми каже всичко, без дори да му повишавам глас. А когато приключа с него, ще го предам на новия кмет на Норлес. Селяните вероятно ще го изгорят жив, което е по-добрата му опция. — Говорех спокойно, небрежно дори. Открил съм, че хладната заплаха реже най-дълбоко.
В блатото един мъртвец беше избягал от мен с писъци, а не се наложи да го плаша с друго освен с онова, което таях в себе си. Хрумна ми, че същото може да постресне и живите, щом плаши до смърт мъртвите.
Засега обаче сър Рентон не ми изглеждаше особено уплашен.
— Днес ти уби един достоен мъж, момченце, мъж много по-добър от теб, а сега се каниш да убиеш друг по-добър. Не си достоен и ботушите ми да лъскаш. — Бях засегнал гордостта му. Той все пак беше рицар, а аз — голобрадо момченце, което му се подиграва. А и какъв изход му бях предложил? Да го изгорят жив като „по-добрата опция“? Никой не намира това за по-добра опция.
— Когато бях на девет, хората на граф Ренар се опитаха да ме убият — казах. Казах го кротко. Това не ме затрудни. Бях спокоен. Гневът не стряска толкова хората, защото им е познат, разбират го. Гневът обещава разрешение, най-често кърваво разрешение, но пък бързо. — Аз оцелях, но видях как убиха майка ми и малкото ми братче.
— Всички умират — каза Рентон. Изплю кървава храчка на стъпалата. — Защо ти да си по-специален?
Имаше основание. Какво правеше моята загуба, моята болка, по-важни от скръбта на всички останали?
— Добър въпрос — казах. — Адски добър въпрос.
И така беше. Сред пленниците на Марклос едва ли имаше и шепа, които не бяха видели смъртта на син или съпруг, майка или любима. Загубата им беше прясна, отпреди броени дни. И това беше по-добрата опция, която му предлагах — милостта на селяците, сравнена с вниманието на един младеж, чиято мъка бе имала четири години да се притъпи.
— Гледай на мен като на говорител — казах му. — Опре ли до театрално майсторство, някои хора са по-речовити от останалите. Така както други имат дарба за стрелба с лък. — Кимнах към Нубанеца. — Някои мъже могат да уцелят окото на бик от хиляда крачки. Целят се по-добре не защото го искат, нито защото са праведни. Просто се целят по-добре от другите. Аз пък… аз имам дарбата да си отмъщавам. Талант, ако щеш.
Рентон се изсмя и плю отново. Този път в храчката имаше и парче от зъб.
— Мислиш, че си по-страшен от огъня ли, момче? — попита той. — Виждал съм хора да горят. Много хора.
Имаше основание.
— Добре се аргументираш, сър Рентон — казах.
Плъзнах поглед по руините наоколо. Пропукани стени и почернели дървени скелети вместо покривите, които безчет години бяха държали под похлупак живота на хората.