— Мисля, че принцът има собствено мнение по въпроса, учителю. — Сър Макин метна широка усмивка на Лундист. — А аз мога да мина и без писанията на вашия Проксимий. Един рицар разчита на собствената си преценка и на меча си.
Взе дървен меч от количката с тренировъчните оръжия и ми го подаде с дръжката напред.
— Хайде, принце. Да видим какво можете. Един двубой с младия Стод? — И посочи най-малкия скуайър в групата, тъничко момче с година по-голямо от мен.
— С него — рекох и посочих най-големия, едър петнайсетгодишен младеж с гъста рижа коса. Взех меча.
Сър Макин вдигна вежда и се ухили още по-широко.
— Робарт? Ще се биете с Робарт, така ли?
Отиде при младежа и го плесна по врата.
— Този е Робарт Хул, трети син на дома Арн. От всичките слабаци в групата единствен той има шанс един ден да спечели рицарските шпори. Има усет към меча, да. — Макин поклати глава. — Пробвайте Стод, принце.
— Не пробвай никого от тях, принц Йорг. — Лундист се стараеше да скрие раздразнението си, но със спорен успех. — Това е глупаво. Знаеш, че още не си се възстановил напълно. — Учителят стрелна с поглед гвардейския капитан. — Крал Олидан няма да погледне с добро око на човека, застрашил здравето на единствения му наследник.
Макин се намръщи, но дори за мен беше ясно, че е вече е отишъл твърде далеч, за да отстъпи без бой.
— Карай полека с него, Робарт. По-кротко.
— Ако този риж глиган си спести сили и умение, лично ще се погрижа никога да не стане рицар — казах аз. — Ако има късмет, може да чисти лайната след турнирите.
Тръгнах към скуайъра, килнал глава назад, за да го гледам в лицето. Сър Макин застана между нас с тренировъчен меч в лявата си ръка.
— Нека направим един бърз тест преди това, принце. Трябва да съм сигурен, че сте запознат с основните правила, иначе има реална опасност да пострадате.
Върхът на меча му изтрака в моя и се плъзна към лицето ми. Аз го плеснах настрани и нападнах на свой ред. Рицарят отклони удара ми с лекота. Опитах се да пробия гарда му, но той посече ниско и аз блокирах с мъка.
— Не е лошо. Не е лошо. — Килна глава. — Добре са ви обучили. — Сви устни. — На колко сте, на дванайсет?
— На десет.
Сър Макин остави дървения меч в количката. Беше десничар.
— Добре. — Рицарят даде знак на скуайърите да се наредят в кръг около нас. — Нека видим този дуел. Робарт недей да щадиш принца. Достатъчно добър е да загуби без сериозни наранявания, ако не броим пораженията върху гордостта му.
Робарт зае стойка, целият лунички и самоувереност. Усетих как мигът идва на фокус пред очите ми. Слънцето жареше кожата ми, песъчинки хрущяха между плочника и подметките ми.
Сър Макин вдигна ръка.
— Готови.
Чух сребърните гласчета на чучулигите, невидими в синьото на високото небе. Чух шепота на екзекуторското знаме.
— Бой! — Ръката се спусна.
Робарт нападна бързо, с нисък замах. Аз хвърлих меча си на земята. Ударът на младежа ме уцели в ребрата отдясно. Ако мечът беше истински, щеше да ме разсече на две. Но не беше. Ударих го в гърлото с ръба на дланта си, източен удар, който бях научил от Лундист. Робарт се срина, сякаш го беше затиснала стена.
Гледах го как се гърчи и за миг зърнах Инч в лечебницата — влачеше се на четири крака сред пламъците, а от гърба му се лееше кръв на тласъци. Усетих отровата във вените си, тръните в плътта си, простичката нужда да убивам — най-чистата емоция, която бях изпитвал.
— Не. — Лундист ме бе хванал за китката и ме дърпаше от поваленото момче. — Достатъчно.
„Никога не е достатъчно.“ Думите прозвучаха в главата ми, изречени с чужд глас, глас, който помнех от шипката и от трескавите седмици след това.
Още миг-два гледахме как младежът се дави и лицето му почервенява.
Странното усещане изчезна. Наведох се да взема меча си и го върнах на сър Макин.
— Всъщност Проксимий е от вашите, капитане — казах. — Бил е бортански учен от седми век. Ваш предтеча на практика. Може би не е лошо да го прочетете. Не бих искал между мен и враговете ми да стоят само Робарт и неговата преценка.
— Но… — Сър Макин задъвка устна. Изглежда, се беше изчерпал откъм възражения.
— Ама той не игра по правилата — каза малкият Стод, намерил думи да изкаже онова, което си мислеха всички.
Лундист вече бе тръгнал. Обърнах се да го последвам, но после спрях и погледнах назад.