— Бягай! — извиках на Лундист, в случай че не се е сетил.
Той всъщност тичаше, но в неправилната посока. Знаех, че годините са били милостиви към него и не му тежат прекомерно, но не очаквах, че може да търчи като яре.
Преместих се така, че масата и нубанецът да останат между мен и Лундист.
Нубанецът тъкмо освобождаваше глезените си, когато учителят стигна до него.
— Вземи момчето, старче, и изчезвайте. — Черният човек имаше най-дълбокия глас, който бях чувал.
Лундист впери смущаващо сините си очи в нубанеца. Полите на дългата му роба се укротиха, сякаш не се бяха вели като знаме допреди миг. Лундист сложи длани на гърдите си, една върху друга.
— Ако си тръгнеш сега, човеко от Нуба, няма да те спирам.
Това предизвика нестроен смях откъм килиите.
Нубанецът се взря в Лундист със същото напрежение, което бях забелязал и по-рано. Беше с десетина сантиметра по-висок от учителя, но не разликата в ръста, а в масата навяваше мисли за Давид и Голиат. Лундист беше тънък като копие, а нубанецът — тежък и едър, целият здрави мускули върху масивен кокал.
Нубанецът не се изсмя на Лундист. Изглежда, беше видял в тънкия старец нещо повече от онова, което бяха видели затворниците.
— Ще взема братята си.
Лундист се замисли над казаното, после отстъпи крачка назад.
— Йорг, ела тук. — Не сваляше поглед от нубанеца.
— Братя? — попитах аз. Не виждах други черни лица зад решетките.
Нубанецът се ухили широко.
— Някога имах братя по село. Сега те са далеч, може и да са мъртви. — Разпери ръце и усмивката му се кривна от болката в раните. — Но боговете ми дадоха нови братя, братя по път.
— Братя по път — повторих аз, сякаш опитвах думите на вкус. Сетих се за Уил. Кръв и къдрици. Имаше сила в това. Усещах я.
— Дължиш ми живота си, нубанецо — казах.
— Да. — Той взе ключовете от колана на Берек и тръгна към килията вляво от мен. Тръгнах след него, като гледах черният човек да е между мен и Лундист.
— Искам в замяна и ти да ми дадеш живот — казах.
Той спря и кимна към Лундист.
— Върви с чичо си, момче.
— Или ще ми дадеш живот, братко, или ще взема твоя като неустойка — казах аз.
Още смях откъм килиите и този път нубанецът се включи във веселбата.
— Кого искаш да убиеш, братче? — подхвърли той и пъхна ключа в ключалката.
— Като го видим, ще ти кажа — рекох. Ако назовях граф Ренар сега, това щеше да предизвика твърде много въпроси. — Идвам с теб.
При тези ми думи Лундист се хвърли напред. Завъртя се в пирует край нубанеца и го изрита в свивката на коляното. Чу се щракване и черният мъж полетя към пода.
Нубанецът се извъртя някак и се метна към Лундист. Старецът отстъпи крачка встрани и когато черният се просна в краката му, го ритна отстрани по врата, удар, който прекъсна лютата ругатня на черния човек и го остави да лежи безжизнен на каменния под.
За малко да избягам, но Лундист ме хвана за косата в последния момент.
— Йорг! Не е този начинът!
Дърпах се и се зъбех.
— Напротив, този е! — И знаех, че съм прав. Дивашката свобода на нубанеца, връзката между него и братята му, мисълта за онова, което наистина е важно — без значение каква е ситуацията, — всичко това пораждаше силен отклик в душата ми.
С периферното си зрение видях вратата на килията да се отваря. Щракването отпреди малко явно не бе от счупена кост, а от ключ, който се превърта.
Лундист ме хвана за раменете и ме обърна към себе си.
— Мястото ти не е при тези хора, Йорг. Представа нямаш какъв е животът им. Те не могат да ти дадат отговорите, които търсиш. — Говореше с толкова хъс, че за малко да му повярвам. За малко да повярвам, че му пука за мен.
Някакъв тип се наведе, за да излезе от килията. Огромен човек, по-голям от сър Герант от дворцовата гвардия, по-голям от коняря Шем, по-голям дори от борците славяни.
Мъжът пристъпи зад Лундист: движеше се бързо и мълниеносно като буря.
— Йорг, ти не си даваш сметка за… — Един замах на исполинската ръка прекъсна думите му и го запрати на каменния под с такава сила, че щях да примижа дори ако Лундист не беше отнесъл със себе си кичур от косата ми.
Мъжът надвисна над мен, грозен гигант в миризливи дрипи, с провиснала мазна сплъстена коса. Самите му размери бяха хипнотизиращи. Посегна към мен. Нямах никакъв шанс да избягам. Хвана ме с една ръка през кръста и ме вдигна на нивото на очите си. Сплъстената му коса се разтвори като завеси.
— Ису, ама и ти си един грозник, невиждан — казах. Ясно ми беше, че ще ме убие, така че нямаше смисъл да проявявам такт. — Сега вече разбирам защо кралят иска да те екзекутира.