Дори защитени от анонимността на килиите си, затворниците се засмяха, макар и колебливо. Значи този тип не носеше на майтап, ясно. Нищо меко нямаше в лицето му — груби черти, грозен белег, ръбати кости под обветрена кожа. Вдигна ме още, сякаш смяташе да ме удари в пода, както се чупи яйце.
— Не!
Изпод ръката на гиганта виждах, че и други са излезли след него — старец и младеж с рижа коса, които помагаха на нубанеца да се изправи.
— Не — повтори черният мъж. — Дължа му един живот, брат Прайс. А и ако не беше момчето, ти още щеше да седиш в килията и да тръпнеш за утрешното представление.
Брат Прайс ме стрелна със злобен поглед, но без да влага нищо лично, после ме пусна на пода, сякаш внезапно бях спрял да съществувам, и изръмжа:
— Пусни ги всичките.
Нубанецът даде ключовете на стареца.
— Брат Елбан. — После дойде при мен. Лундист лежеше по очи на пода, под челото му се събираше локва кръв.
— Боговете те изпратиха, момче, за да ме освободиш. — Погледна към масата за изтезания, после и към Лундист. — Сега идваш с братята. Ако намерим онзи, дето го искаш мъртъв, аз ще го убия, може би.
Примижах. „Може би“-то не ми хареса.
Побутнах Лундист. Не можех да преценя дали още диша. Усетих призрак на вината, която би трябвало да изпитвам, като сърбеж на ампутиран крайник, който продължава да те тормози, макар плътта отдавна да я няма.
Стоях до нубанеца, Лундист лежеше в краката ми, и гледах как престъпниците освобождават другарите си. След малко осъзнах, че се взирам в нажежения оранжев светлик на жарта и си спомням.
Спомнях си време, когато бях живял в лъжата. Живеех в свят на меки неща, срамежливи истини, нежни докосвания, смях от едната радост. Ръката, която ме беше измъкнала от каретата в онази нощ, от топлината на майчината близост, и ме беше изхвърлила пищящ в дъждовна нощ… тази ръка ме беше извлякла през праг, през който не можех да се върна. За мен вратата се беше затворила. Всички минаваме през тази врата, но обикновено го правим по своя воля и на малки предпазливи стъпки, душим въздуха, колебаем се, събираме кураж.
В дните след спасението и болестта си аз видях как старите ми мечти се смаляват и увяхват. Видях как детството ми пожълтява като листо на клон и се отронва, сякаш люта зима е преварила лятото и есента. Мъчително ми беше да осъзная колко малко е означавал животът ми преди. Колко смотани са били детските ни скривалища, които двамата с Уилям гордо обявявахме за крепости и защитавахме с искрена вяра и хъс, колко глупави са играчките ни сега, без силата на невинното въображение, което да им вдъхва живот.
Болката не ме напускаше нито за миг и растеше всеки път, когато докоснех спомена. А аз се връщах към него, отново и отново, като език, който опипва разранената ямка на изваден зъб, привлечен от липсата му.
Знаех, че това ще ме убие.
Болката се превърна в мой враг. Враг по-голям от граф Ренар, по-голям от пазарлъка, който баща ми беше спретнал с живота на хора, които би трябвало да цени по-високо от короната, от славата, от Ису на кръста. И понеже някъде дълбоко в себе си, нейде в най-твърдата си сърцевина, в някакъв дълбок окоп на егоистично отрицание аз, дори на крехките десет, бях изконно неспособен да отстъпя пред каквото и когото и да било, заради това се съпротивлявах и на болката. Анализирах атаките ѝ, проследявах продоволствените ѝ линии. Тя гноясваше като замърсена рана, източваше силите ми. Достатъчно голям бях да знам лекарството. Нажежено желязо за инфекцията, което да спре кървенето, да обгори раната, да я изчисти. Изрязах от себе си всички слаби места — любов, обич, загриженост и прочие. Обичта към баща си оставих настрана — затворена в кутийка, обект на проучване, експонат от изложба, отрязана, обезкървена, освободена. Способността си да заобичам отново обгорих до дъно. После я облях грижливо с киселина, така че никога нищо да не поникне там, нищо да не пусне корен.
— Хайде.
Вдигнах поглед. Нубанецът говореше на мен.
— Хайде. Готови сме.
Братята ни бяха наобиколили, дрипави, вонящи. Взели бяха мечовете на тъмничарите — единия го държеше Прайс, другият лъщеше в ръката на негов другар, също великан, само съвсем мъничко по-нисък от Прайс, съвсем мъничко по-светъл и съвсем малко по-млад, но иначе съвсем същият като него, толкова еднакви бяха, че със сигурност ги беше изплюла една утроба.
— Ще си пробием път навън. — Прайс пробва острието на меча върху четината по лицето си. — Бърло, ти мини напред с мен и Райк. Гемт и Елбан — отзад. Ако момчето ни забави, убийте го.