Висок мъж пристъпи измежду копиеносците, но само крачка-две напред, без да се излага на прекомерен риск. Не беше идиот този. Носеше туника с цветовете на Анкрат над дългата плетена ризница, ниско над очите му беше нахлупен шлем с форма на паница. Вдясно от мен стрелците запънаха лъковете си. Вляво кравите ни зяпаха спокойно иззад плета и преживяха.
— Аз съм капитан Кодин. — Наложи се да повиши глас, защото точно тогава една от кравите се размуча. — Кралят набира наемници при Релстонски събор. На въоръжени отряди не е позволено да навлизат в Анкрат. По каква работа сте тук? — Гледаше към Макин, явно очакваше отговор от него.
Дразнех се, когато ме пренебрегваха заради възрастта ми, но човек трябва да държи здраво юздите на докачливостта си. Така де, има си време и място да се обиждаш. Освен това този Кодин, изглежда, си разбираше от работата. Едно беше да клъцна гръкляна на брат Гемт, съвсем друго да затрия заради каприз един от капитаните на баща си.
Вече бях вдигнал забралото си и сега го хванах, за да си сваля шлема.
— Отче Гомст! — извиках на свещеника. Братята взеха да мърморят, но все пак дръпнаха конете си да направят път на стареца. А той не пълнеше окото. Постарал се бе да отреже брадата, която си беше отгледал принудително в клетката при бесилото, но сивеещи фъндъци все още красяха тук-там лицето му на случаен принцип, а свещеническото му расо беше цялото в кал.
— Капитан Кодин — казах. — Познавате ли този свещеник, отец Гомст?
Кодин вдигна вежда. Лицето му си беше бледо и преди, но сега пребледня още повече. Стисна устни като човек, който усеща, че го вземат на подбив, но не е сигурен как и защо.
— Знам го — отвърна. — Кралският свещеник. — Тракна токове и сведе леко глава, като да беше в двора. Стори ми се комично да трака с токове насред пътя, с птичките, дето чуруликаха над нас, и с кравите, които ни обливаха с вонята си.
— Отче Гомст — казах. — Просветли, моля, капитан Кодин относно самоличността ми.
Старецът се поизпъчи. След Норлес се влачеше оклюмал и унил, но сега се опита да открие в себе си трошица-две авторитет.
— Пред вас, капитане, е принц Йорг Анкрат. Изгубен и намерен, сега той се е запътил към кралския двор на своя баща и ще сторите добре, ако му осигурите подходящ ескорт… — Погледна ме, за да мобилизира малкото кураж, подирил убежище зад останките от глупавата му брада. — И баня.
Последното предизвика тих смях и от двете страни.
Никога не подценявай свещеник. Свещениците знаят силата на думите и ги използват за собствените си цели.
Ръката ме сърбеше да стисна меча. Видях как главата на стария Гомст пада от раменете му, подскача няколко пъти, после се търкулва в краката на някоя черно-бяла крава. Побързах да прогоня изкусителния образ.
— Без баня. Време е в двора да им замирише малко на път. Меките думи и розовата вода са благинки за аристокрацията, но войниците живеят в мръсотия. Аз се връщам при баща си като мъж, който е споделил войнишката съдба. Не е лошо и той да разбере каква е. — Думите ми прозвучаха ясно в тихия въздух, а аз не свалях поглед от Гомсти.
Той прояви благоразумието да сведе своя.
Речта ми не предизвика аплодисменти, но Кодин кимна и повече никой не спомена за баня. Което си беше жалко, честно казано, защото си мечтаех за гореща вана още откакто реших да свърна към бащиния дом.
Кодин остави командването на гарнизона в ръцете на своя заместник и тръгна с нас, начело на две дузини конници. С неговия ескорт бройката ни набъбна значително. Макин се беше сдобил с копие от оръжейницата на форта с флагче в цветовете на Анкрат и кралския герб. Войниците от гарнизона разпространяваха вестта през селцата по пътя ни. „Принц Йорг, принц Йорг се завръща от мъртвите.“ Новината бързо ни изпревари и всяко следващо градче ни посрещаше все по-подобаващо. Капитан Кодин беше пратил куриер при краля още във форт Челни, но дори без куриера във Висок замък щяха да научат за нас много преди да пристигнем.
В град Бейнс тържественото посрещане беше заприщило главната улица — шестима менестрели с лютни и клавикорд свиреха „Кралският меч“ с повече желание, отколкото талант, жонгльори си подхвърляха запалени факли, а пред воденичния вир танцуваше мечка. А за тълпите да не ви разправям! Хората така се бяха наблъскали, че нямаше начин да преминем. Някаква дебелана с рокля като палатка — или като турнирен павилион предвид шарените райета — ме видя сред конниците, взе да ме сочи и се разпищя, заглушавайки менестрелите:
— Принц Йорг! Откраднатият принц!
При което целият площад полудя, хората викаха и плачеха. Юрнаха се напред като диви животни. Слава богу, Кодин реагира на секундата и ни обгради с хората си. Веднага му опростих прежната обида. Ако селяните бяха стигнали до Райк, празничното посрещане щеше да се превърне в клане.