Единствено на пътя на мъртвите бях виждал братята по-уплашени, отколкото тук, в Бейнс. Горките, представа си нямаха как да разбират случващото се. Грамло стискаше кинжала си с лявата ръка. Кент Червения се хилеше като идиот, а в очите му грееше див страх. Вярвах обаче, че бързо ще му хванат цаката. Схванеха ли, че хората се стичат да ги посрещнат като герои, а не като главорези, и зърнеха ли кръчмите и курвите… тогава никой и нищо нямаше да ги измъкне от град Бейнс. Поне за седмица.
Един от менестрелите измъкна рог и остър звук проби врявата. Гвардейци с червени туники над черни ризници разчистиха пътека и пред нас се появи не кой да е, а самият лорд Носар от Елм. Познавах го от кралския двор. Стори ми се надебелял в лъскавата си броня и кадифетата, брадата му се спускаше прошарена по позлатения нагръдник, но иначе си беше същият веселяк, старият Носар, който някога ме носеше на конче.
— Принц Йорг! — Гласът на стареца за миг секна. Видях проблясък на сълзи в очите му. И това ме жегна в сърцето като трън, разчувства ме. Лошо.
— Лорд Носар — поздравих го с палава усмивка. Същата усмивка, с която удостоих Гемт, преди да го удостоя с ножа си. И точно тогава зърнах в очите на Носар сянка. Миг на колебание.
После старецът се стегна.
— Принц Йорг! Бяхме загубили надежда, но ето че ти се връщаш при нас. Когато пратеникът дойде, го нарекох лъжец, но ти наистина си тук! — Имаше красив глас, дълбок, богат, златен. Когато старият Носар ти заговори, разбираш, че ти казва истината, разбираш, че те харесва, този негов глас те обвива в топло и меко одеялце, да. — Ще ме удостоиш ли с честта да пренощуваш в моя дом, принц Йорг?
Виждах как братята се споглеждат и преценяват с очи жените в тълпата. Воденичният вир грееше червен в лъчите на умиращото слънце. На север, над тъмната линия на Ренатски лес, димът на Крат петносваше вечерното небе.
— Благодаря ви за поканата, милорд, но тази нощ смятам да спя във Висок замък. Твърде дълго отсъствах — казах аз.
Виждах ясно тревогата му. Тя се излъчваше от всяка бръчка на остарялото му лице. Искаше му се да каже още нещо, но не тук. Запитах се дали баща ми не го е пратил напред със заръка да ме задържи.
— Принце… — Погледът му търсеше моя.
Пак усетих онзи трън в гърдите си. Носар щеше да ме настани на топло в хубавия си дом и да ми говори за старите времена със златния си глас. Да ми говори за Уилям и за майка. Само един човек в целия свят би могъл да ме обезоръжи и този човек беше Носар.
— Благодаря ви за любезността, лорд Носар — отвърнах официално, съвсем според дворцовия етикет, студено и окончателно.
Наложи се да дръпна силно юздите на Герод. Изглежда, дори конете харесваха Носар. Поведох братята по заобиколния път покрай реката и конете ни изпотъпкаха няколко градини с есенна ряпа. Селяните продължаваха да ни приветстват — чудеха се какво става, но въпреки това ни приветстваха.
Пристигнахме във Висок замък по скалната пътека, като избегнахме широките улици на столичния Крат. Светлините лежаха под нас. Нанизи от запалени факли, огнища и лампи в прозорци, които стопаните още не бяха затворили за нощта. Стражарските фенери огряваха тук-там стената на Стария град, килнат полукръг, който изтъняваше надолу към речното русло, където къщите се изсипваха в долината и пълзяха покрай брега отвъд защитата на крепостните стени. Стигнахме до Западната порта, единственото място, откъдето можехме да влезем във Високия град, без да се точим по улиците на Стария. Стражата вдигна решетките, едната, после втората, накрая третата. Десет минути тракане на лебедки и дрънчене на вериги. Чудех се защо и трите решетки са спуснати. Толкова близо ли бяха враговете ни, че да затваряме тройно Високата стена?
Капитанът на портата излезе още докато хората му вдигаха третата решетка. Стрелци надничаха от бойниците по върха. Тук явно нямаше да ни посрещнат с фанфари. Капитанът ми беше смътно познат, стар беше, на възрастта на Гомст, с прошарена коса. Всъщност помнех единствено киселото му изражение, свитата уста, сякаш току-що е сдъвкал парче лимон.
— Принц Йорг, ако съм разбрал правилно? — Вгледа се в мен, наврял факла в лицето ми. Явно приличах достатъчно на краля, защото киселият капитан бързо смъкна факлата и отстъпи назад. Казвали са ми, че имам очите на баща си. Може и така да е, макар че моите са по-тъмни. Не е изключено нещо в погледа и на двама ни да стряска хората. Самият аз винаги съм смятал, че приличам малко на момиче. Устата ми е нежна като разпукната роза, скулите ми са твърде високи и изящни. Не че това има значение. Научил съм се да нося лицето си като маска и в повечето случаи мога да напиша на маската каквото поискам.