Бяхме се изкачили от най-дълбоките зандани на замъка до най-невзрачния му изход. Лайнарите минаваха оттук по десетина пъти на ден да изнесат съкровищата от клозетите. От мен да знаете, кралското лайно вони като всички останали.
Братът пред мен се обърна под арката и ме стрелна със зъбата усмивка.
— Чист въздух! Колко е сладък, а, момченце. Хайде, вдишай дълбоко.
Чул бях нубанецът да го нарича Роу — беше слаб като клечка, само кости и жили, стари белези и лоши очи.
— По-скоро ще оближа врата на прокажен, отколкото да ти дишам вонята, брат Роу. — Избутах го, за да мина. Само грубият език нямаше да ми спечели място сред тези мъже, но щеше да помогне, той, както и тоталната неотстъпчивост.
Анкрат се простираше вдясно от нас. Вляво зад Старата стена се издигаха пушеците и кулите на Крат. Всичко това обляно в светлината на буря. От онази светлина, която се образува, когато небето се покрие с буреносни облаци през деня. Плоска светлина, която променя до неузнаваемост всеки пейзаж. Съвсем на място, реших аз.
— Ще пътуваме бързо и без да се жалим — каза Прайс.
Прайс и Райк, единствените истински братя между нас, стояха рамо до рамо в челото на колоната; Райк се мръщеше страховито, докато Прайс ни обясняваше кое как.
— Трябва да се отдалечим максимално от тоя лайнарник. Бурята ще скрие следите ни. Ще намерим коне в движение, ще изпържим някое и друго село, ако се наложи.
— Ти наистина ли мислиш, че малко дъжд ще попречи на кралските ловджии да проследят двайсет мъже? — Глупавото ми гласче звънна тънко и чисто, проклето да е.
Всички се обърнаха към мен. Нубанецът ме изгледа опулено и вдигна леко ръка, сякаш да ме смълчи.
Посочих лавината от покриви, юрнала се чак до речния бряг отвъд защитата на крепостните стени. Любящите поданици на баща ми бяха застроили околността само и само да са близо до него.
— Ако се разделим — по един или двама най-много, — може и да си намерим топло огнище, печено телешко и халба бира — казах. — Чувал съм, че там долу имало кръчми. Всеки от нас може да си намери местенце до огъня още преди дъждът да е отмил следите му. Хората на краля ще обикалят с хубавите си коне, ще се намокрят като кокошки и ще търсят следа от двайсетина души, минали по пътя или през нивите, ще се оглеждат за ограбени чифлици и други пакости с вашия почерк. А ние ще си седим на сушина в сянката на Висок замък и ще чакаме времето да се оправи. Или смятате, че в замъка сме оставили и един, който да каже на Викачите как изглеждаме? Или че гражданите на Крат ще забележат двайсетина, които са се присламчили към хилядите?
Виждах, че ме слушат внимателно. Виждах светлинката на обещаното огнище в очите им.
— И как ще платим за печеното телешко и покрива, под който да се скрием? — Прайс разбута братята. Червенокосият, Гемт, загуби равновесие и тупна по задник. — Да почнем да грабим току до Висок замък?
— Ми да, как ше платим, момченце? — Гемт се изправи. Явно беше решил, че е по-безопасно да си излее яда на мен, вместо на Прайс. — Как бе?
Извадих два дуката от кесията си и ги потрих с пръсти.
— Т’ва аз ше го зема! — Дълголик мъж вляво от мен посегна към пълната кесия.
Измъкнах кинжала от колана си и го забих в протегнатата му ръка.
— Лъжец — рекох и натиснах още малко, докато дръжката опря в дланта му, а върхът щръкна червен отдолу.
— Махай се, Лъжецо. — Прайс го хвана за врата и го бутна надолу по склона.
После надвисна над мен. По принцип всички възрастни надвисваха над мен, но Прайс надвисваше невероятно. Стисна ме за предницата на туниката и ме отлепи от земята. Изобщо не се впечатли, че още стискам в ръка окървавения кинжал.
— Не те е страх от мен, нали, момче? — Държеше ме на нивото на очите си и дъхът му вонеше неописуемо. Като на умряло куче, но по-лошо.
Замислих се дали да не го намушкам, но си дадох сметка, че дори да го раня смъртоносно, този тип ще ме разкъса на две още преди да е паднал на земята.
— А теб страх ли те е от мен? — попитах го.
И в онзи кратък миг двамата се разбрахме. Мисля, че единствен аз видях трепването в очите му. И единствен той — трепването в моите. Пусна ме отвисоко.
— Ще останем в града един ден — каза Прайс. — Брат Йорг черпи. Ако някой от вас, тъпанари, направи някоя простотия, преди да сме тръгнали, лично ще се разправям с него. Лично.
После ми протегна ръка. Не да ми помогне всъщност, осъзнах аз с миг закъснение. Дръпнах си ръката, преди да съм се изложил съвсем, метнах му кесията и казах:
— Аз ще ида с нубанеца.
Прайс кимна. С черното си лице нубанецът правеше впечатление — щяха да си спомнят, че е избягал от тъмницата, щяха да го запомнят, когато се появи в града.