Нубанецът сви рамене и тръгна на изток към нивите. Тръгнах след него.
Чак когато излязохме на пътя между живите плетове, нубанецът проговори отново:
— Би трябвало да те е страх от Прайс, момче.
Първият лъх на бурята шумолеше в глоговете от двете ни страни. Въздухът миришеше особено — остра нишка, вплетена в уханието на плодородна земя.
— Защо? — попитах. Дали не си мислеше, че ми липсва нужното въображение, за да изпитвам страх? Някои хора са толкова тъпи, че им липсва усет за евентуалните последствия от едно или друго. Други се тормозят с вероятности и въображението им рисува всякакви ужасии, каквито не би могъл да измисли дори най-големият им враг.
— Защо на боговете да им пука какво ще се случи с дете, на което не му пука за самото него? — попита нубанецът.
Спря на един завой и аз също спрях близо до живия плет. Порив на вятъра разклати клонките и бели цветчета се отрониха между тръните на глога. Нубанецът погледна назад в посоката, от която бяхме дошли.
— Може би не ме е страх и от боговете — казах аз.
Тежки капки дъжд затупкаха в прахоляка около нас.
Нубанецът поклати глава. Косата му беше много къдрава и капките блестяха в нея като скъпоценни камъни.
— Само глупакът размахва юмрук на боговете, момче. — Стрелна ме с усмивка и тръгна към завоя. — Не знаеш какво могат да ти изпратят.
Засега, изглежда, ми изпращаха дъжд. Ненормално тежък дъжд, сякаш капките не просто падаха, а небето ги изстрелваше към земята. Застанах до нубанеца. Живият плет не предлагаше заслон. Дъждът намокри туниката ми, беше толкова студен, че ми стана трудно да дишам. Това ме подсети за удобствата, които бях зарязал, и повдигна въпроса дали все пак не съм сгрешил, отхвърляйки съвета на Лундист.
— Защо стоим тук? — попитах. Наложи се да повиша глас, за да надвикам дъжда.
Нубанецът сви рамене.
— Не ми харесва да вървим по пътя.
— Повече прилича на река, отколкото на път. Какво чакаме?
Той пак сви рамене.
— Може би имам нужда от почивка. — Докосна предпазливо раните по гърдите си, примижа от болка и разтегли устни. Зъбите му бяха неочаквано бели, не като на другите братя — в техните усти царуваше сиво разложение.
Минаха още пет минути. Чаках кротко. Така де, мокър от дъжд не се бои, а вече бях мокър до кости.
— Как ви хванаха? — попитах. Мислех си за Прайс и Райк. Трудно ми беше да си представя как се предават на кралските стражари. Смешно дори. Комично.
Нубанецът поклати глава.
— Как? — попитах отново, надвиквайки дъжда.
Нубанецът погледна назад към пътя, после се наведе към мен.
— Сънен вещер.
— Вещер? — Намръщих се и плюх в краката си.
— Сънен вещер — повтори нубанецът. — Дойде в съня ни и ни оплете, докато хората на краля ни заловят.
— Защо? — попитах. Дори да се вържех за вещера, което нямаше как да стане, със сигурност знаех, че баща ми не ползва услугите на разни вещери и вещици.
— Мисля, че е искал да се подмаже на краля — каза нубанецът.
А после тръгна през калта. Тръгнах мълчаливо след него. Виждал бях деца да се влачат след възрастните и да ги засипват с въпроси, но с детството бях приключил. Въпросите ми можеха да почакат, ако не друго, поне докато дъждът спре.
Цапахме през кални локви близо час, преди нубанецът да спре. Пороят беше преминал в напоителен ръмеж. Нямаше изгледи облаците да се разкарат скоро. Този път направихме добре, че спряхме, оказа се. Едва се бяхме прислонили край живия плет, когато десетина конници изтрещяха покрай нас сред пръски кал.
— Твоят крал иска да ни върне в тъмницата, Йорг.
— Вече не е мой крал — казах аз. Понечих да стана, но нубанецът ме хвана за рамото.
— Заряза хубавия живот в замъка и сега се криеш в дъжда. — Наблюдаваше ме съсредоточено. Очите му виждаха много и това не ми хареса. — Чичо ти жертва живота си, за да те опази. Стори ми се добър човек. Стар, силен, мъдър. Но ти въпреки това тръгна с нас.
Мълчание се проточи помежду ни, от онзи тип мълчание, който те подканя да го запълниш с изповед.
— Има един тип. Искам да умре.
Нубанецът свъси чело.
— Децата не трябва да са такива. — Дъждът се стичаше на вадички по навъсеното му чело. — Мъжете не трябва да са такива.
Отърсих се от ръката му, станах и тръгнах по пътя. Нубанецът ме настигна и изминахме още десетина мили, преди да се мръкне съвсем.
Пътят минаваше основно през ниви, ако не броим единичните чифлици и мелници встрани от него, но с падането на нощта видяхме светлинки, скупчени под гористо възвишение южно от нас. Лундист редовно ме тормозеше с карти на Анкрат, затова веднага се сетих, че това е Боров акър, селце, което доскоро бях свързвал само със зелена точка върху стар пергамент.