Вървях след самотния стражник и се чувствах смътно измамен. Наистина ли исках да ме ескортират въоръжени мъже? За толкова опасен ли се смятах? Достоен за окови? Исках баща ми да се страхува от мен? Кралят на Анкрат да търси защита от гвардията, за да се срещне с един четиринайсетгодишен пикльо?
За миг се почувствах като глупак. Бръснах с ръка ефеса на меча си. Изковали бяха острието от метала, който пронизваше стените на замъка. Истинско семейно бижу, наследство, предавано от баща на син във Висок замък от хиляда години, ако не и повече. И тогава се ядосах, закопнях за сблъсък. Гласове се надигнаха в главата ми, надвикваха се шумно. Настръхнах, мускулите на гърба ми се напрегнаха в готовност.
— Баня, принц Йорг?
Нахален въпрос от стража. Едва не изтеглих меча си от ножницата.
— Не — отвърнах. Важно бе да запазя самообладание. — Ще се видя с краля сега.
— Крал Олидан си почива, принце — каза стражът. Подсмихваше ли се? В очите му грееше интелигентност, каквато не свързвах с домашната стража.
— Спи? — Бих дал година от живота си да отнема изненадата от изречената дума. Сигурно така се бе почувствал капитан Кодин — да усещаш, че те вземат на подбив, но да не знаеш каква е шегата.
— Сагеус ви чака в библиотеката, принце — каза мъжът. Обърна се да си тръгне, но аз го стиснах за гърлото.
Спи значи? Играеха си с мен, баща ми и онзи негов питомен магьосник.
— Тази игра — казах. — Предполагам, че ще се стори забавна някому, но ако ти… ме ядосаш… още веднъж, ще те убия. Помисли си добре. Ти, друже, си пионка в чужда игра и за награда ще получиш меч в корема, освен ако не ме умилостивиш през следващите двайсет секунди.
Чисто поражение си е да прибягваш до груба сила в тънка игра като тази, но понякога се налага да жертваш битката, за да спечелиш войната.
— Принце, аз… Сагеус ви чака във… — Виждах, че съм обърнал самодоволното му превъзходство в ужас. Бях нарушил правилата на играта. Стиснах още малко гърлото му.
— И защо ми е да говоря с този… Сагеус? Какъв ми е той на мен?
— Той… той се ползва с доверието на краля. М-моля ви, принц Йорг — изломоти стражът. Не е нужна голяма сила да удушиш човек, ако знаеш точно къде да стиснеш.
Пуснах го и той се срина задъхан.
— В библиотеката значи? Как се казваш?
— Да, принце, в библиотеката. — Той разтри шията си. — Робарт. Робарт Хул.
Минах през Залата с копията и свърнах към тапицираните с кожа врати на библиотеката. Спрях и се обърнах към Робарт.
— Има повратни точки, Робарт. Разклонения по пътя ни. Моменти, към които се връщаме след време и си казваме: „ако само бях…“ Този момент е такъв. И ти имаш късмет, защото рядко се случва да ни ги посочат изрично. Сега трябва да решиш дали да ме мразиш, или да ми служиш. Обмисли внимателно избора си. — Отворих със замах вратата на библиотеката. Тя се удари в стената и аз влязох.
В спомените ми библиотеката се издигаше до небесата, пълна с книги, натежала от писано слово. Научих се да чета, когато бях на три. На седем вече си общувах със Сократ, учех се за формата и нещата от Аристотел. Много време бях прекарал в тази библиотека. Реалността бледнееше пред спомена. Сега библиотеката ми изглеждаше малка. Малка и прашна.
— Та аз съм изгорил повече книги, отколкото има тук! — възкликнах.
Сагеус пристъпи откъм отдела за древна философия. Беше по-млад, отколкото очаквах, най-много на четирийсет, и облечен в семпла бяла роба, която напомняше за римските тоги. Кожата му беше смугла като на човек от средните земи, Индус или Персия примерно, макар да не бях сигурен, защото естественият цвят на кожата му се виждаше само на малкото места, които иглата за татуировки беше пропуснала. Върху кожата си Сагеус беше събрал текста на малка книга, татуирана с наклонения шрифт на матмагьосниците. Колкото до очите му… очаквах да са строги, да внушават страх, нали уж така било при хората с власт и сила, но не. Очите на Сагеус бяха кротки. Почти като очите на кравите, които ни бяха зяпали край кралския път, кафяви и спокойни. Не очите, а погледът му режеше. Кротките му очи незнайно как копаеха надълбоко. Може би силата идваше от думите, изписани по лицето му. Мога само да кажа, че дълго време останах сляп за всичко освен за очите на неверника, глух за всичко освен за дъха му, мускулите ми вкаменени до един, освен сърцето.