Стигнах до Западното стълбище. Робарт дърдореше ли, дърдореше по петите ми. После млъкна изведнъж.
— Стаята ви е в Червения коридор, принце. — Заби поглед в ботушите си. — Старата ви стая сега е на принцесата.
Принцеса? На кого му пука? Утре. Утре щях да разбера за какво иде реч. Оставих го да ме заведе в отредената ми стая. Една от стаите за гости в Червения коридор. Беше достатъчно голяма да побере повечето кръчми, в които бях нощувал напоследък, но въпреки това си беше явна обида, нарочна. Стая като за провинциален барон или далечен братовчед, дошъл от протекторатите да погостува в замъка.
Спрях пред вратата. Залитах от изтощение. Заклинанието на Сагеус се слягаше все по-надълбоко и силата изтичаше от мен като кръв от срязани вени.
— Казах ти, че е дошъл моментът да избираш, Робарт — рекох. Изричах думите внимателно, една по една, иначе щяха да се изгубят по пътя. — Доведи Макин Борта. Искам той да пази на вратата ми тази нощ. Време е да избираш.
Не изчаках за отговор. Ако бях изчакал, Робарт трябваше да ме носи на ръце до леглото. Бутнах вратата и залитнах през прага. Успях да я затворя, облегнах гръб на нея и се свлякох на пода. Свличах се сякаш цяла вечност, все по-надълбоко, като в бездънен кладенец.
18.
Събудих се с онази внезапна конвулсия, която те спохожда, когато всеки мускул в тялото ти внезапно осъзнава, че е заспал по време на дежурство. Това беше първият шок. Вторият дойде, когато си дадох сметка колко дълбоко съм спал. Никога не спиш толкова дълбоко на пътя, ако искаш да се събудиш.
Мракът с нищо не облекчи объркването ми. Посегнах за меча си и напипах меки чаршафи. Висок замък! Спомените ме връхлетяха. Спомних си езичника и неговото заклинание.
Претърколих се надясно. Винаги оставях нещата си от дясната страна. Уви, и там имаше само дюшек, мекичък и дебел. Нищо не виждах, все едно внезапно съм ослепял. Сигурно капаците бяха затворени плътно, защото дори шепот от звездна светлина не проникваше в стаята. Беше и тихо, много тихо. Протегнах се да стигна ръба на леглото, но не го открих. „Широко легло“ — помислих си с надежда да открия нещо смешно в ситуацията.
Сетих се да издишам — още задържах онзи панически дъх, който си бях поел в мига на събуждането. Какво ме беше събудило всъщност? Какво ме беше измъкнало силом от заклинанието на езичника в прегръдките на това толкова удобно легло? Дръпнах ръката си и свих колене до гърдите си. Някой ме беше сложил в леглото и бе прибрал дрехите ми. Не ще да е бил Макин, той не би ме оставил гол в нощта. Много скоро щях да си поговоря подробно с този някой. Но това можеше да изчака до сутринта. Сега просто исках да заспя, а денят щеше да дойде и без мен.
Само че сънят ме беше изритал от лоното си и май не искаше да ме приеме пак. Затова аз си лежах гол в чуждото легло и се чудех къде ми е мечът.
Шумът дойде толкова тих, че можеше да е плод на въображението ми. Взирах се сляп в мрака и попивах тишината с уши. И ето го пак, тих като шепот на дреха, бръснала камък. Улових призрак на звук, притаен дъх. Или пък бе просто нощният вятър, открил пролука в прозоречните капаци.
Лед пролази по гръбнака ми като лек гъдел между плешките. Надигнах се и сдържах импулса да се разприказвам, да развея показна неустрашимост в лицето на невидимия ужас. „Не съм на шест години, за бога — казах си. — Карал съм мъртви да побегнат.“ Отметнах завивките и станах. Ако в мрака ме дебнеше някое от чудовищата на езичника, чаршафите нямаше да го спрат. Протегнал ръце пред себе си, открих края на леглото, да не повярваш, после и стената. Тръгнах покрай нея, плъзгах пръсти по каменния градеж. Съборих нещо и то се счупи с трясък. Трясък на скъпа вещ. Ударих си кокалчетата в някакво невидимо препятствие, едва не се скопих в ръба на шкаф или ракла, после най-сетне открих прозореца.
Напипах резето на капаците. Помъчих се да го дръпна, но то се съпротивляваше влудяващо, сякаш пръстите ми бяха измръзнали до безчувственост. Бях настръхнал. Чувах стъпки, приближаваха се. Задърпах с цялата си сила. Всяко движение ми се струваше забавено и безсилно, сякаш бях потънал до шията в петмез, като в онези сънища, когато вещицата те гони и не можеш да избягаш.
Капаците отстъпиха изведнъж, без предупреждение. Литнаха към мен и видях, че стоя високо над двора за екзекуции, окъпан в лунна светлина. Завъртях се. Бавно, твърде бавно. И видях… нищо. Празна стая, посребряла от сенки.
Лунният светлик заливаше стената вдясно от мен. Сянката ми се разтегли напред в арката на прозореца и забули долната част на голяма картина. Портрет. Портрет на жена в цял ръст. Изстинах; усетих лицето си като дървена маска. Знаех го този портрет. Мама. Майка ми в голямата зала. Мама с бяла рокля, висока и ледена в своето съвършенство. Често повтаряше, че не харесва портрета, защото художникът я бил нарисувал твърде далечна, твърде царствена. Единствено Уилям я смекчавал. Ако не бил той, гушнал полите ѝ, щяла да махне портрета, така казваше. Но не можела да захвърли малкия Уилям в някое мазе.