Под бронята си носех окъсана сива фланела. На бюфета имаше огледало. Оставих го да си лежи там с лицето надолу. Прокарах набързо пръсти през косата си в търсене на въшки, достатъчно тлъсти да ги напипам, и с това сутрешният ми тоалет приключи. Готов бях за закуска.
Най-напред отворих широко капаците. Този път резето не ми се опря. Погледнах надолу към двора за екзекуции, квадрат, ограден от гладките стени на замъка. Момчета от кухнята и слугини притичваха през празния двор, всички хукнали по задачите си, слепи за бледото воднисто небе отгоре.
Обърнах гръб на прозореца и забързах по своята си задача.
По правило принцовете познават кухнята много по-добре от всяка друга част на замъка. Къде другаде би имало толкова приключения? Къде другаде истината се изрича с толкова прости думи? Двамата с Уилям бяхме научили в кухнята на Висок замък много повече, отколкото от книгите си по стратегия и латински. Измъквахме се с намастилени пръсти от кабинета на Лундист и хуквахме по дългите коридори, оттам надолу по стълбите с лудешка скорост, устремени към прибежището на кухнята.
Сега вървях по същите коридори — бяха широки и с високи тавани, но въпреки това имах чувството, че ме притискат злонамерено. Твърде дълго бях живял под открито небе, пълнокръвно.
За смъртта също бяхме научили в кухнята. Виждали бяхме как с едно движение на ръката готвачът превръща живи пилета в мъртво месо. Как Етел Питата скубе тлъстите кокошки, оголва ги в смъртта им, преди да ги изкорми. Ако честичко навестяваш кухните на замъка, бързо разбираш, че в смъртта няма нито изящество, нито достойнство. Научаваш колко е грозна и колко е сладка на вкус.
Завих в края на Червения коридор, затънал в спомени, сляп и глух. Затова видях само силует, който връхлита отгоре ми. Инстинктите, придобити на пътя, взеха връх. Преди да съм отчел дългата коса и дантелите, вече я бях залепил за стената, с една ръка ѝ затисках устата, с другата държах кинжала си на гърлото ѝ. Стояхме нос в нос и се гледахме, очите на пленницата ми бяха със странен зелен цвят като рисувано стъкло. Оставих гримасата си да се отпусне в усмивка, спрях да стискам зъби. Отстъпих назад и я пуснах.
— Простете, милейди — казах и се сгънах в небрежен поклон. Беше висока почти колкото мен и с година-две по-голяма, не повече.
Стрелна ме със свирепа усмивка и изтри уста с опакото на дланта си. Видях кръв по ръката ѝ, явно момичето си беше прехапало езика. Ама хубава беше, наслада за окото. Имаше широко лице с чупки по носа и скулите, но мека и закръглена в устата, всичко това обрамчено от червена коса, тъмночервена.
— Ау, как вониш, момче — каза тя. Обиколи ме с бавни крачки, сякаш оглеждаше кон на пазара. — Имаш късмет, че сър Гален не е с мен, иначе някое нещастно слугинче вече щеше да ти смита главата от пода.
— Сър Гален? — попитах. — Ще си отварям очите за него значи. — Беше с диамантена огърлица, камъчетата блестяха върху сложна оплетка от злато. Спанска направа — никой на Конски бряг не може да изработи такова нещо. — На краля няма да му хареса, ако гостите му започнат да се избиват един друг. — Решил бях, че е щерка на богат търговец, дошъл да се подмаже на краля. Много богат търговец. Или това, или щерка на граф от Изтока. Имаше лек източен акцент.
— Ти си гост? — попита тя и вдигна вежда. Отиваше ѝ. — Едва ли. По-скоро си се вмъкнал под носа на стражата. През отходния канал най-вероятно, предвид вонята. Не виждам как би се покатерил по стените с тази тежка стара броня.
Тропнах с токове като галантен рицар и ѝ предложих ръката си.
— Тръгнал съм към кухните да закуся. Там ме познават. Защо не дойдете с мен, милейди? Хем ще проверите препоръчителните ми писма.
Тя кимна, но не прие ръката ми.
— Винаги мога да пратя някое кухненско слугинче за стражата, ако не срещнем нито един гвардеец по пътя.
И така, двамата тръгнахме рамо до рамо по коридорите и безкрайните стълбища.
— Моите братя ме наричат Йорг — казах. — А към вас как да се обръщам? — Открих, че дворцовата реч не приляга добре в устата ми, която незнайно защо изведнъж беше пресъхнала. Момичето миришеше на цветя.
— Можеш да ми казваш „милейди“ — отвърна тя и отново сбърчи нос. Разминахме се с двама гвардейци, нагиздени с огнено-бронзовата ливрея на дворцовата стража. И двамата ме измериха с поглед, като да бях лайно, избягало от клозета, но момичето не им каза нищо и те си продължиха по пътя.