Минахме покрай складовите помещения, където осолено телешко и мариновано свинско чакаха в каци от пода до тавана. „Милейди“, изглежда, знаеше пътя. Стрелна ме с изумрудените си очи.
— И за какво си дошъл — да крадеш? Или да убиваш с този твой кинжал?
— По малко и от двете може би — отвърнах с усмивка.
Иначе въпросът ѝ беше добър. И аз не можех да кажа защо съм дошъл, освен може би заради смътното усещане, че някой никак, ама никак не ме иска тук. Откакто налетях на отец Гомст в неговата клетка и откакто онзи призрак мина през мен, а моите мисли се върнаха към Висок замък, имах чувството, че някой се опитва да обърне стъпките ми в друга посока. А много мразя да ме водят за носа.
Минахме по Късия мост — три махагонови дъски върху огромните железни клапи, които при нужда прекъсваха връзката между долните нива и централната сграда на замъка. От учителя Лундист знаех, че включи ли се механизмът, тежки стоманени врати, три стъпки дебели, се издигат от дупката в пода на коридора. Задвижвала ги стара магия. Никога не ги бях виждал да се затварят. Тук, на слугинските нива, нямаше лампи, а само запалени факли. Острата миризма на катран за пръв път ме изпълни с усещането, че съм се върнал у дома.
— Може пък да остана — казах.
Арката към кухните зееше недалеч пред нас. Видях Дрейн, помощник-готвача, който се опитваше да вкара половин диво прасе през входа.
— Братята ти няма ли да се затъжат за теб? — попита тя закачливо. Вдигна пръсти към ъгълчето на устата си, където червените следи от моите пръсти започваха да се подуват. Нещо в жеста ѝ поду и мен.
Вдигнах рамене, после спрях да сваля предпазителя на лявата си ръка.
— Много братя има по пътя — казах. — Нека ти покажа какви братя имам предвид…
— Ела — каза тя нетърпеливо.
Светлината на факлата подпали пожар в червената ѝ коса. Момичето разкопча сръчно предпазителя. Разбираше от брони, види се. Може би този сър Гален имаше и друга функция освен да обезглавява лошо възпитани смрадливи младоци.
— Е? — попита тя. — И преди съм виждала ръце, макар и не толкова мръсни.
Ухилих се и обърнах ръка да ѝ покажа марката на Братството върху китката си. Три грозни белега от изгорено във формата на гривна. Отвращение набразди челото ѝ.
— Ти си наемник? И се гордееш с това?
— Повече се гордея с това, отколкото с отломките от собственото си семейство. — Ядосах се. Прииска ми се да взема страха на тази търговска щерка, която отвличаше вниманието ми от важните неща, да я прогоня.
— А тези какви са? — Плъзна пръсти от жигосаната гривна към лакътя ми. По-нагоре не можа да стигне заради бронята. — Ису! Мислех, че под мръсотията се крие момче, но май се крият предимно белези!
Лек допир, а какво вълнение предизвика у мен! Дръпнах се като опарен.
— Паднах в един трънак, когато… като малък — казах доста остро.
— Страшен трънак ще да е бил — каза тя.
Свих рамене.
— Шипка.
Момичето закръгли устенца в безмълвно възклицание.
— Ако паднеш в шипка, трябва да стоиш неподвижно — каза тя, загледана в ръката ми. — Това всички го знаят. А теб май те е драла до кокал.
— И аз го знам. Вече. — Тръгнах с бърза крачка към кухните.
Тя се затича да ме настигне, копринените ѝ поли се развяха.
— Не е трябвало да се дърпаш! Защо просто не си изчакал?
— Защото бях глупав — казах. — Сега не бих се дърпал. — Исках тая глупачка да се разкара. Заради нея вече дори не бях гладен.
Ръката ми гореше със спомена за пръстите ѝ. Права беше, тръните ме бяха драли надълбоко. Повече от година след като уж оздравях през няколко седмици отровата разлютяваше раните и стигаше до кръвта ми. А когато плъзнеше по вените ми, правех неща, които вземаха страха дори на братята.
Дрейн мина тежко през прага точно когато стигнах до вратите. Наби спирачки и изтри ръце в мръсната бяла престилка, изопната върху шкембето му.
— Ка?… — Погледът му мина над рамото ми и той опули очи.
— Принцесо! — Разтресе се като желе, сякаш внезапно се е изплашил до смърт. — Принцесо! Ка-какво правите в кухнята? Тук не е място за благородна дама в коприни и прочие.
— Принцесо? — Обърнах се да я погледна. Усетих, че челюстта ми е провиснала, и побързах да я захлопна.
Тя ме удостои с усмивка, която ме постави пред дилемата дали да я изтрия от лицето ѝ с плесник, или да я нацелувам здравата. Преди да съм взел решение, тежка ръка се стовари на рамото ми и Дрейн ме завъртя към себе си.