— А ти, негоднико, каква работа имаш да водиш нейно височество в кух… — Въпросът така и се спомина недоизречен. Тлъстото му лице се сгърчи, той се опита да проговори отново, но думи не идваха. Пусна ме и изграчи: — Йорг? Малкият Йорг?
И се разплака.
С Уил му бяхме досаждали предостатъчно, докато извиваше вратовете на пилета и печеше пай, така че не виждах защо му е да се разчувства толкова сега и да се сополиви. Реших да му опростя неудобството обаче, защото благодарение на него бях хванал принцесата по бели гащи. Изненадана демек. Погледнах я с широка усмивка и се превих в дълбок дворцов поклон.
— Принцеса, а? Излиза, че мръсният наемник, когото смяташе да предадеш на дворцовата стража, всъщност ти е доведен брат.
Тя бързо дойде на себе си, признавам ѝ го, и уточни:
— Всъщност си ми племенник. Баща ти се ожени за кака ми преди два месеца. Аз съм леля ти Катерин.
20.
Седяхме на дългата маса от грубо одялани дъски, където се хранеха кухненските слугинчета — аз и леля Катерин. Слугите се бяха разтичали да донесат свещи с всякакви размери на дължина и обиколка, напъхани в прости глинени съдинки, после се бяха изнесли целокупно от помещението. Сега седяха при входовете от двете страни, надничаха ухилени, кимаха и си шушнеха, сякаш беше празничен ден, а ние двамата се явявахме основното развлечение. Дрейн си проби път през дрипавото им множество като баржа през залив. Донесе ни току-що опечен хляб, купичка мед, масло и сребърни ножове.
— Тук яденето е най-сладко — казах аз. Държах Катерин под око. Тя, изглежда, нямаше нищо против. — Хляба го сервират направо от пещта. — И наистина, когато разчупих самуна, от средата му се издигна пара. В рая сигурно мирише на прясно изпечен хляб. — Знаех си аз, че има причина да ми липсваш толкова, Дрейн. — Последното го извиках през рамо. Знаех, че дебелият готвач ще се топли със спомена за тези думи поне година. Не ми беше липсвал. Стотици пъти се бях сещал за пая, който правеше, но не и за него самия. Всъщност, когато днес го видях на прага, трудно си спомних името му. Но нещо в момичето ме изпълваше с желание да съм мъж, който помни такива неща.
Първата хапка пробуди глада ми и аз разкъсах хляба, като да беше еленски бут и като да седях не в кухнята на замъка, а край пътя с братята. Катерин ме гледаше с тънка усмивка, забравила за купичката мед пред себе си.
— Ммм. — Сдъвках и преглътнах. — Какво?
— Сигурно се чуди дали като изядеш хляба няма да се пъхнеш под масата и да се сбориш с кучетата за кокалите. — Макин се беше приближил незабелязано зад гърба ми.
— Много си тих бе, сър Макин. — Завъртях се на място. Той висеше над мен с излъсканата си броня. — Човек с толкоз желязо по себе си би трябвало да дрънчи. Редно е някак.
— Дрънчах си аз, принце — отвърна Макин и взе че се ухили. — Но може би ти си бил зает с по-неотложни въпроси? — Поклони се на Катерин. — Милейди. Не съм имал честта…
Тя му подаде ръката си.
— Принцеса Катерин Ап Скорон.
Веждите на Макин литнаха нагоре. Той хвана ръката ѝ, поклони се още по-ниско и вдигна пръстите ѝ към устните си. Имаше дебели устни, чувствени. Беше си умил лицето, а косата му лъщеше като бронята, черна и къдрава. Добре изглеждаше без слоевете мръсотия и за миг, много кратък миг, го намразих искрено и без задръжки.
— Сядай — казах му. — Сигурен съм, че Дрейн ще намери още хляб.
Той пусна ръката ѝ. Ама бавно, проклет да е.
— За жалост, принце, в кухните ме води не глад, а задължения. Помислих си, че е възможно да те намеря тук. Викат те в тронната зала. Скуайъри претърсват замъка за теб, на тумби. И вас търсят, принцесо. — Удостои я с одобрителен поглед. — Срещнах един тип, Гален, който определено ви търсеше. — Последното подкисели физиономията му. Явно Макин харесваше сър Гален колкото го харесвах и аз. А за разлика от мен той го беше виждал.
Станах и взех хляба. Не можех да го оставя, много беше хубав.
Тръгнахме обратно по стълбището и скоро подземията останаха зад нас. По всичко личеше, че докато аз съм бил в кухнята, Висок замък се е събудил. Скуайъри и слугини търчаха насам-натам. Гвардейци с ливреи вървяха на групи и със сериозни лица. Заобиколихме някакъв лорд с кожи, златни ланци и антураж, подминахме го, преди да се е отърсил от изумлението си, и чухме едно „Добро утро, принцесо“, което долетя със закъснение, вероятно придружено от поклон.
След серия от по-тесни и по-широки коридори стигнахме до Поройния свод, преддверието на тронната зала, където турнирни брони на прежни крале се редяха покрай стената като кухи рицари на мълчалив пост.