— Принц Йорг Анкрат и принцеса Катерин — уведоми Макин стражите пред вратите. Назова мен преди нея. Дребна подробност, ако си на пътя, ала тежка, ако си в Поройния свод. „Дошъл е престолонаследникът, пуснете го да влезе.“
Стърчащите в шпалир гвардейци бяха неподвижни като турнирните брони отзад. Проследиха ни единствено с поглед, ръцете им в метални ръкавици лежаха върху дръжките на тежки мечове с върхове, опрени в пода. Двамата рицари при вратите на тронната зала се спогледаха. Сгънаха се в поклони пред принцесата, после се заеха с нелеката задача да отворят тежките врати. Познах единия по герба на нагръдника — бряст и над него рога. Сър Райли. Беше се прошарил през изминалите години. Бореше се горкият със своето крило на вратата, опъваше мишци да издърпа тежкия дъб с бронзов обков. Вратите се открехнаха. Тънкият отрязък топла светлина бавно се разшири до прозорец към свят, който някога познавах. Дворът на анкратските крале.
— Принцесо? — Стиснах крепко ръката ѝ и двамата влязохме в залата.
Хората, построили Висок замък, са имали безукорни технически умения и закърняло въображение. Стените, които бяха издигнали, щяха да стоят хиляди години, но бяха грозни до смърт. Тронната зала представляваше кутия без прозорци. Гигантска кутия със страна стотина стъпки и висок таван, който превръщаше велможите в джуджета, но все пак кутия. Красиви дървени галерии за музикантите смекчаваха в известна степен острите ъгли, а издигнатият кралски подиум добавяше щипка великолепие. Съзнателно не поглеждах към трона.
— Принцеса Катерин Ап Скорон — обяви херолдът.
И нито дума за бедния Йорги. Никой херолд не би си позволил такава обида към престолонаследника, ако не е бил изрично инструктиран.
Тръгнахме напред с премерена крачка под погледите на стражата. Мъже с арбалети покрай стените вляво и вдясно, мечоносци при колоните и край вратата.
Може да бях безименен, ала появата ми определено бе предизвикала интерес. В добавка към гвардейците и въпреки ранния час стотина дворяни, ако не и повече, бяха дошли да видят представлението. Скупчили се бяха нагиздени около най-долното стъпало на кралския подиум. Плъзнах поглед по лъскавата тълпа, като оглеждах най-скъпарските бижута. Явно още бях в разбойнически режим, защото мислено си отбелязвах приблизителната им стойност. Колието върху гигантската гръд на ей онази графиня можеше да плати нов боен кон. С медальона на онзи лорд можеха да се купят десет брони. А с всеки от пръстените му — хубав лък, че и кон. Напомних си, че сега играя с други залози. Не по-високи, но различни.
Докато вървяхме през залата, тихият говор на велможите се надигаше на приливи и отливи. Приглушена глъч на остри като бръснач коментари, отровен сарказъм, подсладени обиди. Остро вдишване при вида на принца, дръзнал да дойде прашен от пътя в тронната зала, се застъпваше с презрителен смях, прикрит зад копринена кърпичка.
Чак сега си позволих да го погледна.
За четири години баща ми не се беше променил. Седеше прегърбен на трона с високата облегалка, с роба от вълча кожа, поръбена със среброткан плат. Помня, че носеше същата роба в деня, когато избягах. Анкратската корона тежеше на челото му, воинска корона, железен пръстен с инкрустирани рубини, който прибираше назад косата му — черна, прошарена със същото сиво като на желязото. Вляво от него на по-малък трон седеше новата кралица. Приличаше на Катерин, но с по-мека хубост, косата ѝ бе укротена от сребърна мрежичка с лунни камъчета. И да беше бременна, признаците за това се криеха успешно под светлата дантела на роклята ѝ.
Между двата трона се издигаше великолепно стъклено дърво, листата му бяха с изумрудения цвят на Катеринините очи, широки, тънки и многобройни. Издигаше се на цели девет стъпки, клоните и вейките му бяха съвсем като истински, но от стъкло, кафяви като карамел. Не бях виждал такова нещо. Дали пък не беше от зестрата на новата кралица? Определено би подхождало за зестра на кралица.
Сагеус стоеше до стъкленото дърво под шарената зеленикава сянка на листата му. Зарязал беше семплата бяла тога от първата ни среща и вместо нея носеше черна туника с висока яка и гъст наниз от обсидианови плочки около шията. Срещнах погледа му и му се усмихнах.
Дворяните се разстъпиха пред нас — Макин вървеше отпред, двамата с Катерин го следвахме, хванати за ръка. Парфюмите на дамите и господата от двора гъделичкаха обонянието ми — лавандула и портокалово масло. Когато си на пътя, лайната поне проявяват благоприличието да миришат на лайна.