— Бъди така добър и ми угоди — каза татко и се усмихна за пръв път, откакто бяхме влезли в тронната зала. По-добре да не се беше усмихвал. — В двора е доста скучно и тихо, откакто ти замина. Дължиш ни малко забавление. Нека се разтушим.
— Замълча за миг, после продължи: — Нека видим какво си научил на пътя.
„Значи все пак ме е чул“, помислих си.
— Татко… — започнах. И той пак ме прекъсна. Явно не смяташе да ми дава думата.
— Сагеус, вземи момчето.
И толкоз. Езичникът ме погледна в очите и аз тръгнах към него покорно като овца. Застанах между троновете. Катерин ме стрелна с уплашен поглед и побърза да застане до сестра си.
Макин и Гален се поклониха на краля. Царедворците се разстъпиха да им направят път и двамата рицари тръгнаха към голямата мраморна звезда в средата на пода. Застанаха един срещу друг, поклониха се и изтеглиха мечовете си.
Макин беше с дългия меч, който му беше дал татко, когато го назначи за капитан на дворцовата стража. Добро оръжие, индийска стомана с по-тъмни и по-светли бразди, ецвана със стари руни на силата. Годините ни на пътя бяха белязали и нащърбили острието. Никога не бях виждал по-умел боец от Макин. Надявах се да не видя такъв и сега.
Сър Гален не помръдваше. Държеше в готовност дългия си меч, но някак лениво. Не виждах символи по оръжието, острието беше семпло, изковано от черното желязо на туркманите.
— Нямай вяра на туркмански меч… — прошепнах.
— Защото туркманското желязо попива заклинания като гъба и помни дълго — довърши вместо мен старата поговорка Сагеус.
Тъкмо щях да се озъбя с подобаваща реплика на езичника, когато трясък на мечове погълна думите ми. Макин притискаше тевтонеца, захождаше лъжливо за нисък удар, после посичаше високо. С меч в ръка Макин беше като природна стихия. Острието ставаше част от него, оживяваше от дръжката до върха. Във всеки двубой Макин знаеше къде дебне опасността и къде да потърси прикритие.
Сър Гален блокира и влезе остро на Макин. Искри литнаха от остриетата, трясъците следваха в остро стакато. Толкова бързо, че трудно следях мечовете. Гален се биеше с техническа прецизност. Биеше се като човек, който всеки ден става призори за тренировка с меча. Биеше се като човек, който очаква да спечели.
Само в първата минута на дуела им двамата десетина пъти се разминаха на косъм със смъртта. Установих, че съм стиснал с дясната си ръка ствола на стъкленото дърво — кристалът беше хлъзгав и хладен под пръстите ми. В края на първата минута вече знаех, че Гален ще спечели, че това е неговата игра. Макин беше гениален с меча, но също като мен бе свикнал с истинските битки. Битки в калта. Битки в горящи села. Умееше да използва терена в своя полза. Тук обаче, в тази малка игра, в толкова малък мащаб, Гален беше по-добрият. За това беше тренирал, за това живееше.
Макин замахна към краката на противника си. Дъгата излезе една идея къса и Гален го накара да си плати — върхът на туркманското острие нарисува кървава резка през челото на Макин. Ако обхватът на Гален беше с половин сантиметър по-дълъг, мечът щеше да разсече черепа на моя рицар.
— Значи влизате в играта, като жертвате офицера си, принц Йорг — каза Сагеус до ухото ми.
Стреснах се. Съвсем бях забравил за него. Вдигнах поглед към зеления стъклен листак над нас.
— Аз нямам проблем с жертването, езичнико.
Стволът на дървото се хлъзна гладък под пръстите ми, когато го погалих и с лявата си ръка. Трясъкът на мечовете държеше темпото на разговора ни.
— Но жертвам фигури само когато има смисъл.
Дървото се оказа по-тежко от очакваното и аз за миг се побоях, че няма да мога да го катурна. Запънах крака и натиснах с рамо. Дървото се люшна без звук, после се стовари върху стъпалата и се пръсна на хиляди парченца. Можех да ослепя половината анкратска аристокрация, ако присъстващите гледаха към трона, а не към дуела, който се разиграваше в центъра на залата. Затова, вместо да им избода очите, набих стъклени осколки в гърбовете им. Нагиздената тълпа под кралския подиум се превърна в пищящо меле. Жени с най-благороден произход ровеха във фризираните си коси и диамантените си тиари, после пищяха още по-пронизително при вида на окървавените си нарязани пръсти. Лордове с модни златотъкани пантофки подскачаха с рев по осеяния с натрошено стъкло под.
Сър Макин и сър Гален свалиха мечовете си и зяпнаха невярващо сценката.
Но когато баща ми се изправи, всички млъкнаха, порязани или не.
Всички освен мен. Той отвори уста, но аз го изпреварих:
— Уроците, които Макин научи на пътя, не включват турнирни игри. Войните не се печелят с майсторски дуели под цветни знаменца. Уроците, които научи Макин, са същите, които научих аз. За съжаление сър Макин по-скоро би умрял, отколкото да демонстрира наученото с риск да обиди своя крал. — Говорех, без да повишавам глас. Това ги принуждаваше да мълчат. — Татко. — Погледнах го в очите. — Аз ще ти покажа какво научих. Аз ще се бия с твоя питомен тевтонец. И ако мъж с малък опит като мен успее да победи твоя поборник, значи ти с радост би върнал сър Макин на старата му служба, нъл’ тъй? — Нарочно превключих на друг речеви регистър, с надеждата да го ядосам.