— Ти не си мъж, момче, и предизвикателството ти е обида за сър Гален, обида, която не заслужава неговото внимание. — Каза го през стиснати зъби. Никога не го бях виждал толкова ядосан. Всъщност никога не го бях виждал ядосан.
— Обида? Може би. — Усетих усмивка да напира на устните ми и я пуснах на свобода. — Но че съм мъж, мъж съм. Преди три дни навърших пълнолетие, татко. Вече мога да се оженя. Вече съм ценен актив, стока. И настоявам да получа този двубой като подарък за четиринайсетия си рожден ден. Или ще обърнеш гръб на три столетия анкратска традиция и ще откажеш да почетеш пълнолетието ми с дар по мой избор?
Вените на шията му се издуха, ръцете му се свиваха и отпускаха, сякаш жадуваха да грабнат меч. Да разчитам само на добрата му воля би било необмислен риск.
— А ако умра, въпросът с наследството ще се реши от само себе си — продължих аз. — Ще се отървеш от мен, а твоята скоронска курва ще ти роди нов син. Мен няма да ме има, завинаги, като мама и Уилям. И трупът ми ще е наличен, без милият стар отец Гомст да рови из тресавищата за него. — Млъкнах, колкото да се поклоня на кралицата. — Нищо лично, ваше величество.
— Гален! — изрева баща ми. Буквално изрева. — Убий този дявол, защото той не е мой син!
И тогава аз хукнах, изумрудени стъкълца хрущяха под краката ми. Сър Гален нападна откъм звездата в центъра, затича към мен, повлякъл черния меч зад себе си, с грозен рев на уста. Движеше се бързо, но битката с Макин го беше поуморила. Съборих пътьом някаква възрастна жена и тя се стовари тежко на пода сред изкъртени зъби и перли от скъсаната ѝ огърлица.
Измъкнах се от мелето и продължих да тичам, като се отдалечавах под ъгъл от Гален. Той беше спрял да реве, но го чувах как тича след мен, чувах тропота на ботушите му и накъсания му дъх. Беше висок мъж, близо два метра, но по-леката броня и свежите сили компенсираха моите по-къси крака. Тичахме и аз извадих меча си. В острието му имаше достатъчно заклинания да нащърбят туркманското желязо. Захвърлих го. Тежестта му щеше да ми пречи.
Нямах много място. Лявата стена беше само на метри пред мен, Гален — само на секунда-две зад мен.
Бях се насочил към конкретен гвардеец — млад мъж с руси бакенбарди и зяпнала уста. Докато младокът осъзнае, че нямам намерение да свърна покрай него, вече бе станало късно. Фраснах го с предпазителя на дясната си ръка. Ударът блъсна силно главата му в стената и той се плъзна на пода, загубил всякакъв интерес към събитията. Издърпах арбалета му с лявата си ръка, обърнах се и прострелях Гален между очите.
Стрелата проби черепа му, но трудно. Това е едно от слабите места на арбалетите — колкото и да ги натягаш при зареждане, тетивата неминуемо се отпуска с времето и изстрелът губи от силата си. Все пак голяма част от мозъка на тевтонеца го напусна през тила и той падна на пода съвсем мъртъв.
Тишината щеше да е пълна, ако не беше скимтенето на старата дама, която още лежеше на пода пред подиума. Плъзнах поглед по навалицата от царедворци, повечето нарязани от стъклата и покрити с кръв, задържах го върху Гален, който лежеше с разперени ръце, после погледнах към лъскавите отломки на стъкленото дърво, протегнало натрошените си клони към вратите на тронната зала.
— Е, хареса ли ти представлението, татко? — попитах. — Нали каза, че в двора било тихо и скучно, откакто сър Макин си тръгнал?
И за пръв път в живота си чух татко да се смее. Първо взе да се киска тихичко, сетне по-силно, а накрая така зарева от смях, че стисна облегалките на трона за опора.
21.
— Оставете ни. — Смехът на татко беше спрял без предупреждение, като загасена свещ. И в настъпилата тишина той повтори: — Махайте се. Ще говоря с момчето насаме. — С момчето, не „със сина си“. Тази подробност не ми убягна.
И те си тръгнаха. Богатите и влиятелните, лордовете и дамите. Гвардейците помагаха на ранените, двама влачеха трупа на Гален към вратите. Макин тръгна след покойния си противник, хрус-хрус-хрус през стъклата по пода, сякаш да се увери с очите си, че животът е напуснал Гален окончателно. Катерин позволи на един от рицарите да я отведе. Ала преди да излезе спря и ме погледна, погледна ме така, сякаш едва преди броени минути ме е видяла истински за пръв път. Аз я удостоих с присмехулен поклон — беше си рефлекс, като онзи, който те кара да посегнеш към дръжката на оръжие. Стана ми болно от омразата, която прочетох в очите ѝ, омраза чиста като сълза и невярваща. Но понякога болката е полезна — да спре кървенето, да изгори заразата. Тя ме видя и аз я видях, и двамата оголели откъм преструвки в този празен момент, като младоженци, които събличат дрехите си за първата брачна нощ. В нея аз видях особената слабост, която бях разкрил в себе си по пътя към зелените пасища на Анкрат. Онова кротко изкушение от желание и нужда, равносилно на зависимост, което пролазва неусетно под кожата ни, бавно и сладостно, и смъква защитите ни, когато най-много се нуждаем от тях. О, болеше, проклето да е, но аз довърших поклона си и я проследих с поглед през залата.