— Мога да ти дам Гелет — отвърнах.
Можех ли? Вероятно не. От всички съседи на Анкрат Гелет беше най-костеливият орех. А и лордът му имаше по-основателни претенции към императорския трон от тези на татко. Малцина сред Стоте можеха да се мерят с Мерл Гелетар.
Осъзнах, че ръката ми е легнала върху дръжката на кинжала. Сърбеше ме да изтегля стоманата, да я притисна в гърлото му, да се разкрещя в лицето му, да разбудя огън в тези студени очи. „Спазарил си смъртта на майка ми, копеле долно! Кръвта на собствения си син. Уилям още не беше изстинал, когато ти си договарял платата. Мир срещу права за речна търговия.“
— Ще ми трябва войска — казах. — Червен замък няма да падне лесно.
— Ще ти дам Горски страж. — Татко отпусна ръце на облегалките и се облегна назад, без да сваля поглед от мен.
— Двеста мъже? — Пръстите ми се свиха около дръжката на ножа. Двеста души срещу Червен замък. И десет хиляди можеше да не стигнат.
— Ще взема и братята си — казах. Следях очите му. Нищо не трепна в зимния пейзаж, сякаш не бях споменал думата „братя“. Слабостта в мен крещеше да говоря за Уил. — Ще си получиш Гелет. Ще ти дам Червен замък. Ще ти дам главата на лорд Гелетар. И тогава ти ще ми дадеш езичника.
„И ще ми викаш «сине».“
22.
И така, двамата с Макин седяхме в кръчмата „Падащият ангел“, пиехме бира и слушахме песента на пресипнал бард, който се дереше да надвика врявата. Около нас братята си общуваха с най-долните отрепки на Долния град, играеха покер, задяваха курви и се тъпчеха като за последно. Райк седеше наблизо, заровил мутра в едно печено пиле. Май се опитваше да го вдиша.
— Виждал ли си изобщо Червен замък, Йорг? — попита Макин.
— Не.
Макин заби поглед в бирата. Не я беше докоснал. Мълчахме и слушахме как Райк троши със зъби пилешки кости.
— А ти? — попитах.
Макин кимна бавно и се облегна назад, загледан във фенерите над вратата към улицата.
— Когато бях скуайър на сър Райли, ни пратиха да отнесем писмо на лорд Гелетар. Настаниха ни в крилото за гости и останахме в Червен замък една седмица, преди Мерл Гелетар най-после да ни приеме. Тронната зала на баща ти бледнее пред неговата.
Брат Бърло мина със залитане покрай масата ни, огромното му шкембе висеше над широкия колан. Държеше печен бут в едната си ръка и две халби в другата. Пяната се стичаше по пръстите му.
— А самият замък? — Хич не ми пукаше колко е голяма пикливата му зала и дали е по-голяма от татковата.
Макин побутна халбата, но пак не отпи.
— Това си е живо самоубийство, Йорг.
— Толкова ли е зле?
— По-зле — каза той.
Изрисувана курва, къносана и с начервена уста, се настани в скута на Макин.
— Къде ти е усмивката, красавецо? — Имаше хубави цици, големи и стегнати, повдигнати като съблазнителен сандвич в бюстие от дантела и китова кост. — Сигурна съм, че ще мога да я намеря. — Мушна ръце под дантелите на полата си, надиплила се около кръста на Макин. — Сали ще оправи всичко. Красив рицар като теб има нужда от жена, не от момченца. — И ме изгледа явно ревниво.
Макин я бутна на пода.
— Построен е на планински връх. Над скалите стърчат стени, толкова високи, че вратът ти се схваща, докато погледът ти стигне бойниците. — Посегна с две ръце към бирата и сключи пръсти около халбата.
— Ох! — Курвата се надигна от мокрото дюшеме и изтри ръце в полата си. — Нямаше нужда да ме буташ така!
Макин изобщо не я погледна. Гледаше мен.
— Портите са от желязо и са дебели метър и повече. А онова, дето е над земята, е едва една десета от всичкото. В подземията има складове с храна да им стигне за години.
Сали се оказа истинска професионалистка. Насочи вниманието си към мен, толкова гладко, сякаш аз, а не Макин, бях привлякъл вниманието ѝ от самото начало.
— А ти кой си, младежо? — Прокара пръсти през косата ми. — Много си хубав за този навъсен стар наемник. Вече си достатъчно голям да научиш как се прави оная работа с момичетата. Сали ще ти покаже всичко.