— П-прин… — Пяна изби в ъгълчетата на устата му, но повече думи не излязоха. Старецът пелтечеше и гледката беше откровено неприятна, да не кажа отвратителна. Имах чувството, че съм отхапал нещо гнило.
— Принц Йорг Анкрат на твоите услуги — казах и се поклоних.
— Ка-какво е станало с капитан Борта? — Отец Гомст се олюля в клетката си, тотално сащисан.
— Капитан Борта, сър! — поздрави по военному Макин и направи крачка напред. По ръцете и дрехите му имаше кръв от другия затворник.
И тогава се възцари гробовно мълчание. Даже жуженето и църкането откъм блатото притихнаха до шепот. Братята местеха опулени погледи от мен към стария свещеник и обратно. Малчо Райчо не би изглеждал по-изненадан дори ако го бях попитал колко прави девет по шест.
Дъждът избра точно този момент да се изсипе на порой, все едно Господ Бог си е излял нощното гърне на главите ни. Сбиращият се сумрак изведнъж се сгъсти като петмез.
— Принц Йорг! — извика отец Гомст в дъжда. — Нощта пада! Бягай! — Стискаше решетките с побелели пръсти, впил немигащ поглед в пороя, в мрака.
И в нощта, в дъжда, през тресавището, което никой човек не може премине, ги видяхме как идват. Светлините им видяхме. Бледни светлини, като онези, що мъртвите горят в дълбоките вирове, где никой смъртен не бива да поглежда. Светлини, дето ще ти обещаят каквото душата иска, ще те повлекат в гонитба да търсиш отговори и да намериш само студена кал, дълбока и гладна.
Никога не съм харесвал отец Гомст. Все ме командореше, най-често с аргумента на шамарите.
— Бягай, принц Йорг! Бягай! — нададе вой старият Гомст с отвратителна самоотверженост.
Не помръднах.
4.
Брат Гейнс беше нашият готвач, но не защото го биваше в готвенето. Просто не го биваше за нищо друго.
Мъртвите дойдоха през дъжда, призраците на тресавището, на удавените, на онези, чиито трупове се бяха озовали в блатото. Видях как Кент Червения хукна слепешката и потъна в калната вода. Неколцина от братята проявиха достатъчно съобразителност да хукнат по пътя, но повечето свършиха в блатото.
Отец Гомст подхвана молитва в клетката си, крещеше думите, сякаш му бяха щит:
— Отче наш, който си на небето, защити своя син. Отче наш, който си на небето. — Повтаряше го все по-бързо, пришпорван от животински страх.
Първият се измъкна от лепкавата блатна каша и стъпи на пътя. Обвиваше го сияние като лунен светлик, светлина, която очевидно не топли. Светлината очертаваше силуета му, но дъждовните капки минаваха през него и падаха на паветата.
Никой не остана с мен. Нубанеца избяга, очите му бяха огромни на тъмното лице. Бърло Дебелака беше пребледнял като смъртник. Райк пищеше като малко дете. Дори Макин се поддаде на дивия ужас.
Разперих ръце да прегърна дъжда. Капките ме удряха като иглички. Нямах много години под колана си, но дори аз усещах дъжда като спомен. Той ме върна към дивите нощи, когато стоях на крепостната кула, високо горе на ръба, пороят ме давеше, а аз предизвиквах светкавиците да ме докоснат.
— Отче наш, който си на небето. Отче наш, който си… — пелтечеше Гомст.
Немъртвият се приближи. Гореше със студен огън, който сякаш облизваше костите ми.
Стоях с разперени ръце, вдигнал лице под дъжда.
— Моят отец не е в небето, Гомст — казах. — Не, той е в замъка си и си брои хората.
Мъртвото нещо застана пред мен и аз го погледнах в очите. Празни бяха.
— Какво имаш? — попитах.
И то ми показа.
После аз му показах.
Има си причина защо аз ще спечеля тази война. Всички участват в битка, която е била стара още преди да се родят. Когато ми никнеха зъбите, аз си чешех венците с дървените войничета в тактическата зала на татко. Има си причина защо аз ще спечеля войната, която те губят. И тази причина е, че аз разбирам играта.
— Ад — каза немъртвият мъртъв. — Имам ад.
И се вля в мен, студен като умирачка, наточен като бръснач.
Усетих как устата ми се извива в усмивка. Чух смеха си през дъжда.
Един нож е страшничко нещо, да го усетиш остър и студен на гърлото си. Огънят също е страшен, и бесилото. Стар призрак на пътя на мъртвите — също. Всички те могат да препънат крачката ти. Докато не осъзнаеш какво са. Че са просто начини да загубиш играта. Губиш играта — и какво си загубил? Загубил си играта.
Това е тайната и не мога да повярвам, че е само моя. Разбрах каква е играта в нощта, когато хората на граф Ренар спряха каретата ни. И онази нощ имаше буря, помня тропота на дъжда по покрива на каретата и далечните гръмотевици.