Факли пламнаха, мъже се разтичаха да си търсят оръжията.
Светлината се приближи и ние най-после я видяхме истински — дете, чиято кожа излъчваше силно сияние. Момиче. Вървеше с равномерна крачка и светеше като фенер, бяло като разтопено сребро, светлината бе толкова силна, че пробиваше с лекота през дрипите му.
— Ave Maria, gratia plena! — Отец Гомст повиши глас, сякаш да издигне молитвата в щит.
— Здрасти, Маро — повторих аз като ехо. — Пълна с милост, като гледам. И със светлина.
Очите на момичето горяха в сребърно, призрачни пламъци танцуваха по кожата му. Имаше някаква крехка красота в него, крехка и чуплива, която ми взе дъха.
Зад момичето вървеше чудовище. При други обстоятелства именно то би привлякло погледа. Създадено като пародия на човек и наподобяващо формите Адамови толкова, колкото кравата прилича на кон. Светлината разкриваше ужасната му плът, без да пести нищо. Създанието бе над седем стъпки. Сиреч поне с няколко пръста по-високо от Малчо Райчо.
Лъжеца вдигна лъка си, лицето му бе разкривено от отвращение. Прицели се в чудовището и аз вдигнах ръка да го спра.
— Не — рекох. Исках да чуя какво имат да ни кажат. А и подозирах, че стрелата само би ядосала това мило създание.
Под разкривената червеникава животинска кожа гръдният кош на чудовището приличаше на гигантска бъчва. Ребра пробиваха месото и се срещаха оголени над сърцето му.
Светлината на момичето ни докосна със студена целувка и аз го усетих в главата си. Детето заговори и гласът му се излъчваше сякаш от самите скали. Чух стъпките му в коридорите на собствената си памет.
Има места, където децата не бива да ходят. Срещнах погледа на момичето и за миг тъмни сенки облизаха сиянието му.
— Добре дошли в лагера ни — казах високо.
Пристъпих напред да ги приветствам, оставих братята зад себе си и навлязох в сиянието на детската аура. Чудовището ме посрещна с усмивка, широка усмивка, която разкри зъби, откраднати от вълча уста. Имаше котешки очи, присвити в светлината, отразяващи я.
Подминах красавицата и застанах пред звяра. Стояхме си там и се преценявахме с погледи. Аз плъзнах моя по огромните мускули, разсечени от пулсиращи вени и грапава тъкан на зараснали белези. Само по едната му длан имаше достатъчно месо да си сготвя вечеря. Имаше по три пръста плюс палец на всяка ръка, дебели пръсти, исполински. Такава ръка можеше да обхване главата ми без затруднение и да я смачка на каша.
Проточих врат напред, ей така, изведнъж, скочих му с вик и наврях лице в неговото. Чудовището отстъпи и се спъна в камънаците. Разсмях се. Неизбежно беше.
— Защо? — Момичето изглеждаше озадачено. Кривна глава настрани и сенките се разбягаха.
— Защото — отвърнах със смях, докато чудовището се изправяше.
Защо ли? В първия миг и аз се зачудих защо.
— Защото… защото… ами, виж го само. Защото е адски голямо, затова.
Усмивката ми се стопи. Защото ме бе стреснало. Защото се бях почувствал малък в сравнение с него.
Погледнах я.
— Аз съм по-висок и по-голям от теб. Това би ли те уплашило?
— Аз наистина се страхувам от теб — отвърна тя. — Не защото си по-висок, Йорг. А заради нишките, които се събират около теб. Заради нишките, които се срещат на място, което не виждам. Заради тежестта и тънкото острие, на което тя се крепи. — Говореше напевно, с глас висок и сладък.
— Ставаш за оракул, момиче — рекох. — Уцелваш точното съотношение между дълбокомисленост и празнодумие. — Прибрах меча си в ножницата. — Е, знаеш името ми? Ще ми кажеш ли твоето? Имат ли левкротите имена?
— Джейн — каза тя. — А това е Горгот, водач под планината.
— Очарован съм. — Поклоних ѝ се. — Ако приятелчетата ви излязат иззад скалите, моите братя по-лесно ще надмогнат изкушението да стрелят по сенки.
Горгот спря котешките си очи върху мен. Погледът му беше свиреп, нечовешки.
— Покажете се! — Гласът му изгъргори дори по-дълбоко, отколкото си го бях представял, а аз си го бях представял доста дълбок.
Чудовища се изправиха около лагера ни, някои от тях — стряскащо близо. Ако всички водоливници и други грозилища бъдат изтръгнати от фасадите на нашите катедрали и сбрани в армия, то тази армия би приличала досущ на левкротите. Само дето нашите левкроти бяха от плът и кръв. Нямаше двама еднакви. Всички приличаха на хора, но като скици, направени от неумела ръка. Никой не беше толкова огромен и як като Горгот. Повечето имаха сълзящи рани тук или там, или изсъхнал крайник, или грозни брадавици и големи тумори по кожата.
— Ису, Горгот! В сравнение с твоите приятелчета Малчо Райчо изглежда направо красавец — казах аз.