Макин застана до мен, примижал срещу светлината на Джейн. Заслони с ръка очите си и изгледа Горгот от глава до пети.
— А това е нашият сър Макин — казах аз. — Рицар в двора на крал Олидан, ужас за…
— Човек, на когото да разчиташ — прекъсна ме Джейн с напевното си гласче. — Ако ти даде думата си.
Сетне насочи към мен сребристия си взор и усетих как всичките ми вчерашни дни надигат глава току зад лявото ми рамо.
— Искаш да слезеш в сърцето на планината — каза тя.
— Искам. — Не можех да го отрека.
— Ти носиш смърт, принце на Анкрат.
При тези ѝ думи Горгот изръмжа. Звук като от триещи се скали. Детето сложи сияйна ръчичка върху лапата му.
— Смърт, ако се съгласим, смърт, ако откажем. — Не сваляше очи от мен. — Какво ще предложиш в замяна на правото да минеш?
Трябваше да призная, че момичето умее да води играта си. Нямаше да им се отрази добре, ако планът ми сработеше, нямаше да им се отрази добре, ако се опитаха да ни спрат.
— Нося един дар — казах аз. — Но ако той не ви хареса, мога да ви обещая разни неща в замяна. Ще накарам и сър Макин да ви обещае, а той държи на думата си. — Удостоих я с усмивка. — Когато видях това място на една карта… — Замълчах, спомнил си с топло чувство обстоятелствата.
— Сали… — прошепна момичето, спомнило си заедно с мен таверната.
Това ме смути за миг. Много ме смути. Не ми харесваше мисълта как това момиченце се разхожда в главата ми, отваря разни врати, прави си прибързани изводи като всяко дете и огрява със светлика си места, които трябва да останат тъмни. Част от мен искаше да я съсека с меча си, голяма част.
Отпуснах стиснатите си челюсти.
— Когато видях това място на картата, си помислих: „Какво забравено от бога място.“ И точно тогава ми хрумна какво да ви предложа в замяна. Водя ви Бог. — Обърнах се и посочих отец Гомст. — Нося ви избавление и свето причастие. Нося ви благословия, катехизис… изповед, ако щете. И изобщо цялото спасение, което грозните ви душички могат да понесат.
Гомст изписка като момиченце и побягна. Нубанеца го грабна през кръста и го метна на рамо.
Очаквах Джейн да ми отговори, но не тя, а Горгот сключи сделката:
— Ще вземем свещеника. — Нещо в гласа му предизвика болка в сърдечната ми област. — Ще ви заведем до Великата стълба. Но некромантите пак ще ви намерят. Няма да се върнете.
28.
Някои казват, че Кент Червения имал черно сърце. Може и да е вярно, но всеки, който го е виждал как надвива шестчленен патрул с брадвичка и нож, ще ви каже, че Кент Червения има душа на творец.
— Некроманти? — Вървях след Джейн, Горгот вървеше след мен. В моите книги не пишеше нищо за некроманти.
— Те командват мъртвите. Магове, които… — започна Горгот, но аз го прекъснах:
— Знам какви са. Питам каква работа имат на моя път?
— Планината Хонас ги привлича — отвърна Джейн. — Има смърт в сърцето ѝ. Стара магия. Тя улеснява работата им.
Дори пещерите на левкротите бяха грозни. Когато бях на седем, а Уил на пет, учителят Лундист тайно ни заведе в пещерите на Падерак. Без никой в двора да подозира, принцовете на кралството пропълзяха в черните подземни дълбини и стигнаха до катедрална зала с колони, чието великолепие внушаваше истински страх от Бога. И до ден-днешен нося в себе си величествената красота на онова място.
Пещерите на левкротите не притежаваха и частичка от почти течното изящество на Падерак, нямаше и щрих от скритото изкуство, което лежи в дълбините на света. Вървяхме по коридори, издигнати със Строителски камък, излети и оформени с помощта на отдавна забравени изкуства. Светлината на Джейн ни разкриваше древни сводове, на места напукани и замазани с вар. Заобикаляхме паднали блокове, по-големи от конска каруца, навлизахме все по-надълбоко, като червеи, които се стремят към сърцевината, търсят планинските недра.
— Я земи да млъкнеш, отче. — Роу се приближи иззад Нубанеца и показа на свещеника ножа си, зловещо желязно острие.
Отец Гомст наистина взе, че млъкна. Установих, че воят му ми липсва, че е придавал на зловещата атмосфера допълнителна дълбочина. А и ехото тук беше забележително. Изостанах малко, за да разменя две думи с него. И затова, и за да съм сигурен, че Роу няма да накълца подаръка ни, преди да сме го предали подобаващо на чудовищата.
— Успокой се, отче — казах му.
И сръгах Роу да си прибере ножа. А той ми се намръщи моля ви се, целият белези от шарка и очи като цепки.
— Просто ще смениш паството — казах на Гомсти. — Новите ти богомолци не са радост за окото, но отвътре? Със сигурност са по-свестни от нашичкия Роу.